Ридли Пиърсън - Жътварят на сърца

— Очаквате ли някого? — попита Джеймс Дийн.

Тя поклати глава. Беше й трудно да говори.

Докторът каза окуражително:

— Ако ви вземем кръв сега, резултатите ще бъдат готови много по-скоро.

— Нека е сега — каза тя. — След колко време ще знам?

— До няколко дни. Обикновено четири-пет работни дни.

— Боже господи! Ще ми се сторят цяла вечност.

Докторът се обърна към помощника си:

— Оставих си чантата в колата. Иди да я донесеш.

Това беше заповед, а не молба. Направи й впечатление, че между двамата нямаше и помен от колегиалност. Джеймс Дийн стана и излезе през задната врата, като остави компютъра на килима.

— Приемете нашите извинения, че идваме от задната врата — каза докторът. — Установили сме, че повечето хора не обичат да дават обяснения на съседите си. Паркирахме отзад и се стараем да не се набиваме в очи.

Тя отново не можа да произнесе нито дума. Само кимна почти без да го погледне. Всичко е загубено.

— Вероятно е само компютърна грешка. Сигурно е така.

„Това го казва гласът ти, но очите говорят друго“ — искаше да му каже тя. Ясно беше, че той знае нещо. Беше не по-малко изнервен от нея.

Устните му бяха стиснати, а очите гледаха строго. За втори път започна да й се повдига от страх. Сложи ръце в скута си, за да скрие треперенето.

— На ваше място нямаше да се безпокоя чак толкова.

— Разбира се, че щяхте. Ако бяхте на мое място сигурно щяхте да се безпокоите. — Взря се в очите му. — Плашите ме — промълви тя.

— Плаша ви не аз, а вероятните резултати — каза той с характерния си стържещ глас.

Джеймс Дийн се върна с малко пластмасово куфарче и го подаде на доктора. Той разкъса опаковката на спринцовка за еднократно ползване и хвана китката й, за да измери пулса. Пръстите му бяха леденостудени.

Извърши и някои други приготовления при масата с гръб към нея, а след това си сложи хирургически ръкавици.

„Страх го е да не се зарази“ — помисли си Шарън. Почувства, че й се вие свят.

Тег изтри ръката й със спирт и я върза с гумена тръбичка над лакътя. Накара я да свие дланта си в юмрук. Тя се загледа встрани. Напоследък ненавиждаше иглите.

— Ще трябва да взема три проби — обясни докторът, — но ще използвам само една игла. Няма да боли много.

После заби иглата в ръката й. Тя подскочи от убождането. С нея беше свършено. Заразена. Контактите й с Убежището ще бъдат сведени до минимум, а впоследствие прекъснати. По-лошо от проказа. Обществото ще й обърне гръб. С течение на времето ще стане жертва на вируса. Така ставаше с всички заразени. Щеше да получава помощи от няколко хиляди долара месечно. Щеше да има съвети, проливане на сълзи и изгубени приятелства. Предстоеше й продължително, изтощаващо боледуване, загуба на тегло и накрая смърт. Започна да плаче.

Примигна, за да махне сълзите, изпълнили очите й, и погледът й спря върху съдържанието на куфарчето. Вътре видя електрическа самобръсначка, някакви кожени каишки, които й заприличаха на кучешки намордник. До него лежеше нашийник. Мъжът не беше доктор, а беше…

— Ветеринар? — попита тя.

В същия миг някаква изгаряща топлина се разля по цялото й тяло. Нахлу в нея като гореща вода. Чувството й бе добре познато. Валиум и някакъв наркотик. Действаше като кодеин. Не й вземаха кръв, а я упояваха.

Тя рязко обърна глава и видя, че съдържанието на спринцовката е почти на привършване. Погледна към доктора — ветеринаря? Вниманието му беше изцяло погълнато от инжекцията. Премести поглед към Джеймс Дийн и за пръв път осъзна, че те не й бяха показали никакви документи за самоличност. Той й се усмихваше. Устата му беше пълна с най-развалените зъби, които беше виждала някога — приличаха на прогнила дъсчена ограда.

Опита се да издърпа ръката си, но не можеше да се помръдне — беше вече само 45 килограма безжизнена плът. Чувстваше се твърде бавна и твърде тежка, за да окаже каквато и да било съпротива. Усети някакво великолепно доволство. Беше уморена и невероятно отпусната.

— Ще се чувствате добре — каза докторът приглушен глас, който сякаш идваше от километри разстояние.

Безпомощна. Обезсилена. Не можеше да направи нищо.

Видя в стаята движеща се сянка по пода и отначало помисли, че е още някакъв ефект от наркотика. Но после изведнъж разбра, че е съквартирантката й. Агнес се показа зад ъгъла. Слепите очи на седемдесетгодишната старица бяха широко отворени от любопитство.

— Помощ! — успя да извика с последни сили Шарън. Дали беше достатъчно силно, за да я чуе? Изобщо излезе ли някакъв звук от устата й?