Ридли Пиърсън - Жътварят на сърца

— Бих искал да разговарям с някого от администрацията.

Майлс почти докопа една от карикатурите. Болд взе мерки, за да не успее да направи нов опит.

— Относно?

— Един от вашите дарители.

— Невъзможно. Това е строго поверителна информация. Не мога да ви помогна. — Тя посочи един параграф върху лист фотокопирна хартия. Купчина от същите листове лежеше от дясната страна на един компютър.

Болд обясни:

— Не се опитвам да открия кой е дарителят. Той вече ми е известен. Просто търся отговор на няколко въпроса. Моля, свържете ме с някого от администрацията.

— С неудоволствие. Няма да е лесно — предупреди тя. — Името ви?

Той й го каза.

— От коя фирма?

— От сиатълската полиция — отговори Болд.

Това я стресна. Изчерви се.

— Защо не казахте направо?

— Надявах се, че няма да се наложи.

— Бебето ме заблуди — обясни тя. — Винаги ли я водите със себе си?

— Не е тя, а той — поправи я Болд.

Жената за пръв път се вгледа по-внимателно в Майлс. После бързо омекна. Болд веднага разбра, че няма деца, а по липсата на халка на пръста — и че не е омъжена.

— Името на донора?

— Строго поверително — отвърна Болд.

Очите й приеха студения отблясък на мраморни топчета. Беше си изскубала веждите, а мъхът над горната устна бе изрусен. Истинска красавица. Но не беше се справила добре с грима.

— Синди Чапмън — каза й Болд.

Тя зачука по клавишите на компютъра с дебелите си пръсти, за да направи справката. Когато приключи, в очите й имаше нещо, което показваше, че е намерила името.

— Там е, нали? — попита Болд. Пулсът му се ускори.

Жената не отговори. Вдигна телефона и започна да говори тихо, за да не може да я чуе Болд. Когато посегна за трети път към слушалката, той й каза:

— Справката ми трябва за днес, ако е възможно.

В приемната влезе някакъв скитник, прехвърлил петдесетте, въпреки че на пръв поглед дрехите му можеха да заблудят. Не бяха съвсем изгладени, но не и чак толкова занемарени. Не беше гладко избръснат, но в никакъв случай нямаше отблъскващ вид. Издаваха го обувките — невиждали боя от много време и с изтъркани токове. Освен това от него се носеше острата миризма на евтин афтършейв, с който се опитваше да прикрие факта, че не беше заставал под душа повече от седмица. Болд го наблюдаваше как посегна направо към закопчаните с кламер формуляри и с вещина започна да ги попълва, което показваше, че не му е за пръв път. Знаеше реда. Подписа формуляра и го подаде на госпожица Милдрид Хач, а после се отправи към автомата за кока-кола. Кръвната захар. Пият от газираното питие, за да не им се завива свят. Приличаше на човек, свикнал повече с мускатовите вина.

Болд се питаше как гарантираха чистотата на дарената кръв. Взе един от листовете с указанията и се зачете. В това време госпожица Хач продължаваше да върши две неща едновременно — придържаше с брадичка телефонната слушалка и проучваше формулира на скитника графа по графа, отговор по отговор. Кръвта се подлага на подробен анализ за наркотици, алкохол и СПИН. Проверката се извършва в срок от четири до седем дни. С донорите се говори лично при всяко кръводаряване. С подписването на формуляра декларирате с какво се занимавате, какви са сексуалните ви наклонности и че сте запознат в основни линии със състоянието на кръвта си. На всеки, който бъде заловен за неверни сведения, ще бъде завинаги прекратен достъпът до клоновете на „Блъдлайнс“. Кръвната плазма се заплащаше едва след завършване на лабораторните изследвания. За 470 грама плащаха 50 долара. „Можете да давате кръв на всеки 48 часа, но не повече от три пъти седмично.“

Изглеждаше невероятно.

— Три пъти седмично? — промърмори Болд.

Без да вдига глава от екрана на компютъра, Милдрид Хач отговори веднага:

— Не взимаме кръвта ви, а само кръвната плазма. По време на кръвопреливането червените кръвни телца се връщат обратно във вашето тяло, а плазмата се отделя с помощта на центрофуга. Организмът си възстановява плазмата за 24 часа. — После го погледна така, сякаш искаше да каже: „Ама ти си пълен невежа“.

Болд сгъна листа и го прибра в джоба си, прикривайки се зад Майлс, който точно в този момент се разрева. Мамичка заподскача насам-натам из стаята, за да го накара да млъкне пред изумения поглед на чакащия кръводарител. Болд се притесни и отиде до тоалетната, за да приготви бутилката с биберона на Майлс. Той засмука течността, като издаваше звуци на задоволство.

Милдрид Хач даде знак на мъжа, който влезе през най-често отваряната врата, над която се виждаше буквата „А“. Оттам идваше миризмата на лекарства, с която бяха пропити всички помещения. Пет минути по-късно, след като разговаря още два пъти по телефона, г-ца Хач кимна на Болд и му разреши да премине по-нататък — през врата „Б“. Намираше се вляво от автомата за кока-кола. Болд помогна на сина си да захапе здраво биберона и тръгна по тесен коридор, от двете страни на който се простираше компютърна зала. Служителите безмълвно работеха. Имаха ли всички достъп до данните на кръводарителите? Дали някой от тях беше свързан пряко или косвено със събирането на жътвата? Въпросите изпълваха Болд с напрегнато очакване. Не вярваше много на шесто чувство, но не можеше да отрече, че пулсът му се беше ускорил, и някакъв вътрешен глас му подсказваше, че е на прав път.