Ридли Пиърсън - Жътварят на сърца

— В Сиатъл ли? Само един.

— А другаде?

— Ние сме регионална корпорация, г-н… Болд. Имаме двадесет и четири филиала в единадесет щата. Мога да ви дам брошури по въпроса. Мога да ви свържа и с Главното управление в Сан Франциско.

— В данните е посочена кръвната група, нали?

— Разбира се.

— А други сведения?

— Какво имате предвид?

— Вие ми кажете. Споменахте за домашния адрес. А възрастта? Семейното положение?

— Да, всичко това го има.

— От всеки компютър ли може да се стигне до сведенията?

— Не, чрез компютрите се стига до данните само с помощта на номера на кръводарителя. До информацията за неговата личност се стига чрез специален код. Единствено аз имам кода и пълните данни се пазят в паметта на два компютъра — този в приемната и моя. Но както вече ви казах, има копия от хард дискове. През нощта са заключени в трезора. Не гледаме през пръсти на работата си, лейтенант.

— Сержант — поправи я той. — Сигурен съм, че е така.

— Отнасяме се много сериозно и към поверителността на информацията за нашите клиенти.

Майлс се размърда.

Болд попита:

— Ако, да кажем, вложа в компютъра определена кръвна група, ще мога ли да получа имената на всички донори от същата кръвна група?

— За това ще трябва да говорите с нашия програмист.

Подобни отговори го дразнеха.

— Да се върнем на вашите служители. Колко от тях познавате добре?

— Зависи какво имате предвид. Аз съм ги приемала на работа. Но не знам дали ги познавам добре.

— От колко време работите в „Блъдлайнс“? — попита той.

— Аз ли? Вече ще станат девет години.

— А вашите служители? Има ли някой, постъпил на работа през последните две-три години?

Тя се замисли:

— Може би трима-четирима. Ако имам разрешение от централата, мога да направя такава справка за вас.

— А издаването на такова разрешение сигурно ще трябва да бъде моя грижа — каза той.

— Да, ще трябва.

Майлс се беше събудил и вече трудно можеше да бъде укротен. Болд виждаше, че трябва да си ходи. Опита се да измъкне това, което му беше нужно, с един-единствен въпрос:

— От тези трима или четирима служители някой е проявил по-жив интерес към компютърната ви система. Кой? Може би той или тя ви помагат от време на време при компютрите?

Беше изненадана и едновременно впечатлена от казаното.

— Така и не ми показахте полицейската си карта — припомни му тя.

— Вярно. — Той замълча за момент и попита: — Кой е служителят? — Чувстваше, че името беше на езика й.

Телефонът иззвъня. Тя се загледа в него с известно недоумение.

— Това е разговорът, който поръчах вместо вас. Във връзка с трите имена, които ми дадохте. И тримата са идвали при нас. Всички са клиенти на този филиал. В Сиатъл. И те ли са били отвлечени?

Болд изрече тихо, но категорично:

— Трябва ми името на служителя. На този, който ви помага с компютрите.

Госпожица Дънди кимна едва забележимо и промърмори:

— Мразя компютрите.

Взе писалката и написа името на един лист — Кони Чъ.

Към пет и половина на паркинга при голф клуба „Бродмор“ се бяха струпали над сто автомобила. Мерцедеси, БМВ, акури и тук-там по някой кадилак и олдсмобил. Все реномирани марки. В единия ъгъл на огромната палатка за приеми палави дечица, облечени с най-доброто, което предлагаха магазините на Ралф Лорън, се забавляваха и замеряха с бейзболни бухалки една пинята 1 1 Пинята — топка, пълна с бонбони и други лакомства. — Б.пр. , украсена с жълти и черни пера като южноамериканската птица тукан. Калориферите едва чуто бръмчаха, шампанското се лееше и глъчката се засили толкова, че гласът на коментатора на киноложката изложба, която вървеше в момента отпред на моравата, едва се долавяше.

В най-отдалечения край на палатката върху малка платформа се беше настанил струнен квартет. Музикантите, облечени в смокинги, опитваха бюфета, докато чакаха пристигането на „специалния гост“ и знака на домакинята.

Въпреки че не се чувстваше съвсем на място, д-р Елдън Тег се справяше добре. Непрекъснато сновеше между гостите, ръкуваше се, разменяше по някоя и друга дума, ласкаеше ги, стараеше се да ги очарова. Беше облечен в кашмирено спортно морскосиньо сако, синьо-зелено поло, панталони в цвят каки и чисто нови кожени обувки с дебели токове. Хвърли поглед към жена си Пеги и й се усмихна в знак на одобрение — всичко беше наред. Преди две седмици Пеги навърши четиридесет години, но изглеждаше на не повече от тридесет. Тя се чувстваше тук в естествената си среда — обичаше да бъде сред хората от върхушката, да е в обкръжението на силните на деня. На един плакат зад бюфета можеше да се прочете: „Трета годишна благотворителна среща на приятелите на животните“.