Ридли Пиърсън - Жътварят на сърца

— И така, искаш да ми кажеш — подразни я той, — че ще трябва да избягвам да питам Алън как се чувства човек, когато не може да вдигне нещо по-тежко от писалка?

Тя му смигна и се втурна към поредния гост, който й беше махнал с ръка. Тег се запъти направо към Алън Фелдстайн.

— По-добре ли си, Алън?

— Казаха ми, че операцията била успешна. Не било рак. — Той се загледа внимателно в Тег и прошепна поверително: — Ти си лекар. Казваш ли на пациентите си цялата истина? Не вярвам и на половината от това, което ми говори моят доктор.

— Пациентите ми са на четири крака. Не си говорим много-много.

— Предполагам.

— Виждал ли си Байрън днес следобед?

— Мисля, че не е тук — отвърна Алън Фелдстайн и се огледа наоколо. После добави: — Ако ти имаше толкова млада жена, щеше ли да дойдеш тук?

— Е, радвам се, че операцията ти е преминала успешно — прошепна му Тег.

Фелдстайн се ухили, а той побърза да се измъкне.

Беше се запътил към Памела, когато с крайчеца на окото си мерна едно кожено яке. Мейбек стоеше сред публиката на кучешкия конкурс.

Тег положи максимални усилия, за да сдържи гнева си. Направи се, че не вижда неколкократните му опити да го накара да отидат настрани, заобиколи моравата и застана до мъжа, без да го погледне, като че ли вниманието му беше изцяло приковано от конкурса.

— Какво правиш тук? — попита го той.

— Кони е открила в архива една жена с кръвна група АБ-отрицателна — каза тихо Мейбек, като прикриваше с ръка ужасните си зъби. — Тежи около 45 килограма. Не е семейна. Не е давала кръв от две години, но имат телефонния й номер. Живее в Уолингфорд.

Тег почувства празнота в стомаха, сякаш слизаше много бързо с асансьор. Едно беше да обмислиш как да извършиш жътвата на сърце, и съвсем друго — да приведеш плана си в действие.

— Ще можеш ли да я доставиш? — Никога не бяха прибягвали до отвличане.

— Това да не ти е пица.

— Не си играй с мен, Доналд — каза Тег. Известно му беше, че онзи мразеше да се обръщат към него с истинското му име. — Има ли други с такава кръвна група? — Въпросът беше риторичен, защото знаеше, че АБ-отрицателна имат по-малко от 4% от населението. Един от тях беше самият той. Имаха късмет, че се намери дори един подходящ човек.

— Няма.

— Възраст?

— Трябва да е… — Мейбек се опита да пресметне наум. Тег започна да се безпокои, че това ще му отнеме доста време. — … на около двадесет и шест.

— Много добре.

— Защо мислиш, че съм тук? Знам, че е много добре.

— Запознай се с подробностите! Разбери дали може да стане!

— Можем да го направим. Вече имам план. Огледах мястото, където живее. Има заден вход, а това дяволски улеснява работата.

Тег не се доверяваше много на оценките му. Имаше голяма вероятност Мейбек да е заслепен от парите, които трябваше да получи. Какво ли не би рискувал за тях.

— Но ще ми трябва помощта ти.

— Моята помощ? — попита Тег.

— Само ти можеш да я накараш да ни отвори вратата.

— Да ни отвори? — Тег се замисли. Отношенията им се крепяха на взаимния интерес: Тег се нуждаеше от слуга, от посредник за бегълците и за Кони Чъ от „Блъдлайнс“, а Мейбек печелеше големи суми със сравнително малко труд. Просто една сделка и нищо повече, при това често пъти неприятна.

— Разбери, докторе! Всичко съм планирал. Утре сутринта ще го направим.

Утре? Тег се стремеше към тази възможност с цялото си сърце. Но какво щеше да му струва това? Докъде би отишъл? Погледна часовника си. Трябваше да се уговори с Уон Кей. Дали е възможно да се срещне с него тази вечер?

Започна да ръми. Дъждът щеше да ускори края на кучешкия конкурс.

Мейбек каза:

— Достатъчно е да й се обадиш по телефона, докторе, и тя не само че ще ни пусне в дома си, но и ще се погрижи да няма никой. Искаш ли да ти кажа как ще стане всичко?

Утре? Тег продължаваше да мисли.

— Ще ти се обадя — отвърна той, обърна се и се отдалечи. После се отправи към джипа.

Можеше да задейства работата веднага.

Д-р Роналд Диксън искаше да говори с Болд за разследването на Дафи. Болд го разбра от начина, по който Дикси му обясни защо го беше поканил толкова неочаквано на вечеря.

За да се влезе в джазклуба на Димити „Алеята на джаза“, наистина трябваше да се мине по една алея точно срещу паркинга. Болд се чувстваше малко не на място. Беше свикнал с лепкавия под на „Големия майтап“ и с табуретките с извити крачета. Това място беше предназначено повече за онези с БМВ-тата.

По радушния прием си пролича, че тук Дикси е редовен посетител. Веднага ги настаниха на една от най-хубавите маси. Дикси остави чантата си на пода. Би могъл да я остави на гардероба, където бяха палтата им. Защо не го направи?