Ридли Пиърсън - Жътварят на сърца

Уон Кей извади визитната си картичка, написа един телефонен номер на гърба, и я подаде на Тег.

— Ще ви се обадя — каза уверено Тег.

Не си стиснаха ръцете. Уон Кей се изправи, пресече тъмното помещение и изчезна по стълбите.

Мейбек все още стоеше в сянката.

— Ще трябва да ликвидираме донора, за да вземем сърцето. Прав ли съм? — попита той.

Тег разбираше нервността на Мейбек. Отговори му с оправданието, което беше намерил за себе си преди много месеци:

— Ако един човешки живот е принесен в жертва, за да бъдат спасени много хора, каква е вредата от това? Ако бъде спасен животът не на един, а на четири, пет или шест души, това няма ли да възстанови равновесието?

Мейбек отвърна:

— Имам предвид преди всичко какво се иска да направим. Ще трябва да пречукаме някого, а за това се налага да се бръкнат по-дълбоко.

Тег се беше зачел в папката на оскъдната светлина и му отвърна, без да го погледне:

— Провери дали има данни за жена с кръвна група АБ-отрицателна. Трябва да е дребна — да тежи не повече от 50 килограма. От теб се иска да ми доставиш донора. След това ще бъдеш богат. За твоята част от работата ще получиш 50 000 долара. Нали това искаш?

В този миг до тях достигна лаят на няколко кучета. Сред тях Тег отчетливо различи Феликс. Превъзходството на Феликс на ринга потвърждаваше изключителните умения на Тег. Разбира се, щеше да има още опити, те бяха неизбежни. Изглежда, че самият живот беше един дълъг експеримент. Победата идваше не след едно, а в резултат от редица постижения.

За миг спря да чете и погледна към Дони Мейбек, който не беше помръднал. Цифрата го беше вцепенила. Такава бе и целта.

Тег слезе от стълбите. Чувстваше се изтощен. Това беше възможност да обърне нова страница в живота си, да си докаже нещо и да поправи една грешка. Възнамеряваше да се възползва максимално от този шанс.

Петък

3 февруари

В петък сутринта Болд посети две местни банки за кръв, като прибягна до различни фокуси, за да съчетае посещенията с изпълнението на домакинските си задължения и с ролята на мамичка, провесил Майлс на врата си. Едва при второто посещение разбра, че кръводарителството е абсолютно доброволно. Когато отиде в първата банка, не беше взел под внимание този въпрос. Плащаха центровете за събиране на кръвна плазма, но не и банките за кръв.

„Блъдлайнс инкорпорейтид“ беше единственият център за събиране на кръвна плазма в Сиатъл. Заемаше вътрешната половина от приземния етаж на бивш склад на Първо авеню, който преди доста години беше превърнат в център за търговия на дребно, а после в комплекс за химическо чистене. Болд помнеше и двете превъплъщения. В предната част на етажа, която гледаше към Първо авеню, беше настанен магазин за униформи под наем. На витрините, застанали мирно, бяха изложени манекени с униформи на медицински сестри и пазачи. Входът на центъра за кръвна плазма беше от страничната улица. Трябваше да изкачи четири стъпала и да мине през няколко стъклени врати, на които беше изписано „Блъдлайнс“ и името на корпорацията, към която принадлежеше — „Лайфуейз“. След по-подробно проучване тя се оказа филиал на центъра „Атланта“ и фондацията „Здраве“. Нещо като руските матрьошки, което му напомни за банковия сейф на Лиз.

В приемната имаше две оранжеви пейки, пред всяка от които стоеше дъбова масичка за кафе. Върху тях имаше бели пластмасови подложки за чаши и стари броеве на „Пийпъл мегъзин“ с белези от множество пръсти. В срещуположните ъгли стърчаха самотно два фикуса с потънали в прах листа. Боклукчийската кофа, в която беше поставен по-близкият, очевидно се използваше и за пепелник, въпреки че на стената имаше голяма табела с надпис, с който предварително ви благодаряха, че не пушите. В края на сива канцеларска пътека бръмчеше автомат за кока-кола.

В приемната се виждаха няколко врати. Болд забеляза, че тази вляво беше най-използваната (по дръжката се беше събрала най-много мръсотия). Пред нея имаше бюро, зад което седеше жена с внушителен вид в униформа на медицинска сестра, взета вероятно от съседния магазин. Зад нея се издигаха рафтове с папки, обозначени с цветни азбучни индекси. На табелката пред нея можеше да се прочете името „Милдрид Хач“. Изглеждаше уморена, изпълнена с подозрения, и нещастна. На стената, прикрепени със скоч, бяха изложени две карикатури на Хари Ларсън.

— Идвали ли сте при нас преди? — попита тя. Очевидно беше свикнала да работи с редовни клиенти. Лицето на Болд й беше познато.