Ридли Пиърсън - Жътварят на сърца

— Поръчай повече. Умирам от глад, а с това нещо никога не мога да се нахраня като хората.

— Вземи и бира.

Докато Болд го нямаше, Лиз сложи Майлс да спи.

Когато приключиха с яденето, Болд я хвана за ръка и я заведе в хола. Накара я да седне. Минаваше девет часа.

— Снощи данъчните затвориха „Големия майтап“. Конфискуваха счетоводните книги.

— Данъчните? Значи това те безпокои.

— Искат да разговарят с нас.

Тя го погледна недоверчиво:

— С нас? Господи, надявам се, че не знаят за парите на ръка.

— Не виждам за какво друго може да става дума.

— Да му се не види! Подписах данъчната декларация.

— Двамата я подписахме.

— Но откъде могат да знаят за парите в брой? За пари, дадени на ръка? Как биха могли…? Да го вземат мътните този Беър Беринсън. Вероятно се е опитал да ги приспадне от данъците си. По дяволите! Знаеш ли каква глоба могат да ни натресат? Боже господи!

— Освен това затвориха и „Големия майтап“. Мога да потърся друга работа, но никой няма да ми даде толкова, колкото ми плащаше Беър.

— Ей, да му се не види! Даваш ли си сметка каква глоба могат да ни тръснат? Няма да се учудя, ако те натикат и в затвора.

— Ами, на тях им трябват пари. Всички искат само пари.

— Тъкмо там е работата, я! Колко? Всеки цент, който успяваме да отделим, отива за покриване на борчовете ни към болницата.

Болд не искаше тя да мисли за това. Погледна към стаята, в която спеше Майлс, и си спомни за усложненията, свързани с раждането му. Сякаш беше вчера. Щеше ли да забрави някога онази нощ? Това, че и двамата останаха живи, не може да се плати с никакви пари.

— Ще се оправим някак.

— Как? Ти не се занимаваш със сметките. Аз ги водя. Няма да се оправим, там е работата. Парите ни бяха необходими. Ще опишат имуществото ни? Това ли имаш предвид? Господи, не мога да повярвам.

Ненавиждаше се, че трябва да я обработва така. Но той си имаше специален подход към Лиз.

— Днес ми разказаха ужасна история за едно момиче на име Синди Чапмън.

— Ще те съдят за недекларирани доходи, даваш ли си сметка?

— Била шестнадесетгодишна. Избягала от къщи.

Както и очакваше, Лиз моментално забрави за данъчната полиция.

— За какво говориш?

— Откраднали й бъбрека — обясни Болд.

— Кой? — попита ужасена тя.

— Нещо още по-лошо. Има кръвоизлив. Всеки момент може да умре. На шестнадесет години е — повтори той.

— Лу?

Ето го знака — беше почнала да разбира. Очакваше го със свито сърце.

— Ако се върна на работа, имам право на заем от профсъюзната каса.

Забеляза тъга в очите й.

Тя се загледа в него. Не говореше, само го гледаше втренчено.

— Знам, ще трябва да измислим нещо с Майлс. Може би едни дневни ясли — каза той плахо в очакване на бурята.

Тя пребледня. Изправи се, обърна му гръб и се отправи към спалнята. Затвори вратата след себе си.

Обичаше тази жена. Чувството й за хумор. Куражът й. Навика й да се смее най-неочаквано. Начинът, по който посягаше към водата от душа, за да провери дали е топла. Дребни неща, които имаха значение за него. Навика й да си тананика, когато мислеше, че не я чува. Чувството й за ред и организация. Нелепите подаръци, които му правеше без какъвто и да е повод. Как се любеше, когато се чувстваше наистина щастлива.

Чу радиото през затворената врата. Съобщаваха новините. Прогнозата за времето. Пак щеше да вали. Нямаше ли да спре най-после? Покачването на нивото на водите беше по-голямо от когато и да било. Самоубийците се увеличиха. Скачаха от моста „Аврора“, от който обикновено се правеха скокове с ластично въже.

Чудеше се как да постъпи. Напоследък Майлс, тази жена и „Големият майтап“ запълваха изцяло живота му. Сега мислеше за Синди Чапмън и Дафи Матюс.

Може би на сутринта щеше да успее да я убеди. Може би щеше да се отметне от вече даденото обещание. Може пък Синди Чапмън да е единичен случай. Може би, може би, може би.

Отиде до спалнята и внимателно открехна вратата.

— Имаш ли нещо против да вляза?

Лиз лежеше на леглото. Джинсите й бяха разкопчани. Сви рамене.

— Пак ще вали — каза тя, сякаш нищо не се беше случило.

— Да, чух.

Лиз потупа дебелото одеяло до себе си. Той познаваше този поглед: опрощаващ, издаващ плах оптимизъм. Караше го да я обича още повече.

Болд влезе вътре, изу обувките си и затвори вратата.

След стотина метра по тъмната, тясна и буренясала алея Елдън Тег се натъкна на камион, който препречваше пътя. Огромен мъж с рошава брада го попита за името, провери шофьорската му книжка и направи справка в някакъв списък. Накрая се отдръпна и го пусна да мине.