Ридли Пиърсън - Жътварят на сърца

Можеше ли да си позволи да пропусне такава възможност? От друга страна, можеше ли да се предпази от евентуалните опасности?

— Слушай — каза другият, — тази вечер ти ще закърпиш Феликс. Не забравяй, че обеща да ми направиш тази услуга. Какво ще кажеш, ако накарам онзи да се срещне с нас там?

Тег беше забравил за ангажимента. Това го обезпокои — не беше обичайно да забравя каквото и да било, дори и нещо толкова неприятно.

Мейбек продължи:

— Виж какво, мога да отида на срещата вместо теб. Ще извикам онзи китаец да дойде там преди теб. Ще го разпитам. Ти ще бъдеш наблизо. Ако всичко е наред, ще ти се обадя по телефона от колата. Ако не ти се обадя, да речем до девет часа, ще се отърва от него, а ти ще изчакаш да си отиде и след това ще дойдеш да ми помогнеш за Феликс. Трябва да знаеш едно нещо за тези борби. Ако онзи е съмнителен, много ще му се иска да си е седял вкъщи. Знаеш какво имам предвид.

Тег изведнъж осъзна, че когато оперираше, мислите му не бягаха пред него. Ръцете му се движеха без усилие. Замисли се дали това е обяснението на любовта му към хирургията. После се обърна към другия:

— Ами ако обстановката не му хареса? Аз, например, никога не бих се срещнал с някого на кучешки борби. Дори никога не съм бил на такова нещо.

— Това не е наш проблем! „Който се страхува от гората, не ходи за мечки“ — цитира погрешно една поговорка той. Словесните лигавщини на този човек винаги изнервяха Тег до краен предел. — Ако не иска да дойде, да върви на майната си.

Докторът размишляваше, докато онзи събираше найлоновите торби с хирургическите отпадъци.

— Уреди срещата — нареди му той.

После се обърна, дръпна голямото резе и вратата на камерата се отвори. Тръгна бавно през хола замислен и съсредоточен. Усещаше, че всичко се е променило. Колкото повече приближаваше кабинета, толкова повече не му се мислеше за кучета и котки. Отегчителна, безсмислена работа.

Преди малко просто искаше да си върши добре работата, да изкара още един ден. Да се позабавлява. Да спечели добри пари, да послуша малко Вагнер.

Сега единственото му желание беше да се срещне с непознатия. Погледна нетърпеливо часовника си: имаше още няколко часа.

Вдигна очи към Памела Чейз, която току-що донесе нов комплект рентгенови снимки. Неуморна асистентка.

— Първите снимки не бяха много сполучливи — обясни тя.

— Добре си вършите работата.

Комплиментът я накара да се изчерви. Тег знаеше как да я манипулира, да й казва онова, което тя искаше да чуе. Тя, от своя страна, правеше същото за него с непрекъснатите си комплименти и красноречиви погледи.

Той се приближи към снимките. Детска игра в сравнение с истинската работа, която му предстоеше. Когато тя се наведе, за да разгледа снимките, почувства как сладникавият й дъх стопля бузата му. Отмести се, за да й даде възможност да вижда по-добре, и уж случайно ръката му се отърка в задника й. Тя не трепна, очите й продължаваха да търсят на негатива счупената кост.

Освен това, помисли си с известно самодоволство, тя знаеше, че докосването не беше случайно. Обичаше всичко, което беше свързано с него.

— Чий ред е да приготви вечерята? — попита Болд жена си. Мислеше, не без известно безпокойство, как да насочи разговора към темата за връщането му на работа. Бяха изнамерили успешен начин за съжителство. Сега щеше да подложи всичко това на изпитание и предварително знаеше, че не може да разчита на отзивчивост от нейна страна.

Тя се преобличаше. Смени дрехите на банков мениджър с джинсите и памучната фланелка, които бяха хвърлени върху леглото. Минаваше седем и той умираше от глад.

Лиз отговори:

— Предполагам, че е мой ред, но отказвам. Хайде да излезем някъде.

— Ами Айнщайн? — Болд погледна към Майлс, който се мъчеше да държи очите си отворени, за да не пропусне нещо. Всичко беше така ново за него. Болд наблюдаваше с жив интерес всяко негово изражение — любопитен поглед, сбърчена вежда. Прости удоволствия.

— Добре — каза тя. — Печелиш. Ще поръчаме за вкъщи на моя сметка. Ако направя поръчката по телефона, ще отидеш ли да я вземеш?

— Забелязала ли си колко дълго преговаряме за всяко нещо? — попита я той.

— Кажи откъде да поръчаме — от китайски, виетнамски или тайландски ресторант?

— Предлагам да си вземем риба и пържени картофи.

— Много се пълнее от тях.

— Каза аз да избера.

— Пошегувах се. Какво ще кажеш за суши?

— Къде ти е портфейлът?

— Мисля, че е в антрето.