Ридли Пиърсън - Жътварят на сърца

— Колко са хирурзите в Сиатъл? Колко от тях се занимават с трансплантиране? Броят се на пръсти. Ако ги разпитаме двамата — имам предвид заедно, ти ще им зададеш въпросите си, а аз моите — можем да попаднем на този, когото търсим. Има някои капани, които ще заложа, психологически капани, в които вероятно да се хванат.

— Не искаш да си имаш работа с такива типове, нали, Дафи? Не е нужно да ти припомням защо.

Грубото напомняне я засегна. Инстинктивно повдигна яката на блузата си, за да прикрие белега, и го погледна с искрящи от възмущение очи. За момент дори почувства, че го мрази.

— Нямаше нужда да ми го припомняш — отвърна рязко тя. — Понякога и ти си една безчувствена маймуна. Така да знаеш.

Той й се извини, но тя беше неумолима. Беше се опитал да й припомни грешката, която беше допуснала — тогава тя не успя да реагира бързо. Знаеше го и нямаше нужда да й го припомнят. Наложи си да го отмине и отново стана делова.

— Когато в Убежището разпитваме момичетата как си набавят пари, се налага следното заключение. Освен сексуални услуги и пласиране на наркотици, те продават и кръвта си. Всички са го правили. — Подаде му няколко фотокопия от стари броеве на медицински списания. — При трансплантациите от изключително значение е какви са кръвта и тъканта. Работата на лекаря започва оттам. Понякога, откриването на сходствата между донора и реципиента е много дълъг процес. От тези статии можеш да разшириш познанията си.

Той хвърли бегъл поглед на статиите.

— Банки за кръв — изсумтя Болд. После направо отсече: — Избират потенциалните си донори от банките за кръв?

— Има голяма вероятност да е така. Струва си да се провери.

— Ще трябва да се ръководим от максимата „Разделяй и владей“ — каза Болд. — Говори със Синди Чапмън! Измъкни от нея информация! Продала ли си е бъбрека? Продавала ли е кръв? Аз ще наобиколя местните кръвни банки. — Взе Майлс и се изправи.

Тя срещна погледа му и не отклони очи от него.

— Хайде, кажи го — отсече тя. Той я загледа втренчено. — Не можеш да си излезеш оттук просто така, след всичко, което чу, и да не го кажеш.

— Толкова ли е важно? — попита Болд.

— Става въпрос за живота на една млада жена — припомни му тя. — Кажи го!

Той кимна с глава, предавайки се.

— В играта съм.

Д-р Елдън Тег прибра единствения ключ от хладилната камера заради наркотиците, които държеше в нея. Не би се занимавал с изграждането на подобно помещение, то беше наследство от предишните наематели. А от камерата имаше полза. Служеше едновременно за склад на медикаменти и като хранилище за отстранените при хирургическите операции органични тъкани, както и за умрелите животни, каквито в голяма хирургическа кланица не можеше да няма.

Мъжът, когото срещна при задната врата на клиниката, беше нисък и набит, с черно кожено яке и черна непокорна коса. Дони Мейбек беше наемен работник — караше колата с „боклука“ на клиниката. С нея се пренасяха до един частен крематориум найлоновите торби с органичните остатъци от операциите.

Тег отключи тежката врата на камерата и се отдръпна. Остави човека да си върши работата, но го държеше под око заради медикаментите.

— Ще ми помогнеш ли? — Мейбек помоли доктора. Имаше отвратителни, изпочупени и прогнили зъби.

Така зададен, въпросът беше знак за Тег. Влезе в хладното помещение и затвори вратата зад себе си.

— Бързо казвай какво има — подкани го той. — Тук можеш да си видиш дъха — скръсти ръце, за да се предпази от студа.

Мъжът с коженото яке каза тихо:

— Един човек се обади и поиска да се срещнете. Каза, че е неотложно.

— Кое е неотложно? Какъв човек?

— По гласа ми заприлича на китаец. Каза, че те е препоръчал един доктор от Ванкувър. Поиска да му уредя среща с теб. Иска да бъде на скрито място.

— Ванкувър? — Това може да означава само едно. Изведнъж му стана горещо.

— Онзи иска точен отговор — ще се срещнете ли, или не. С него шега не бива.

Тег почувства, че коленете му омекват.

— Каза, че е готов да плати добри пари.

— А ти какво му отговори? — попита нетърпеливо Тег.

— Нищо не му отговорих. Добре ли направих? Искам да знам как онзи шибаняк е узнал името ми, и сега се опитвам да разбера това от теб, докторе. Това е всичко. Няма защо да се стягаш. Умея да си държа устата затворена.

Тег се опита да се успокои. Наложи си да мисли по-бавно, да подреди мислите си и да се захване с тях една по една.

Те просто искаха да го изпреварят и това създаваше у него чувството, че настоящето е вече отминало. Така животът му изглеждаше като нещо нереално, като кинолента, върната с голяма скорост. Това, което се случваше реално в живота му, беше нещо като спомен, защото вече си го беше представил. Имаше чувството, че представлява две различни личности — едната си пробива път в живота, а другата се опитва да не изостава от действията на първата.