Ридли Пиърсън - Жътварят на сърца

Тег се движеше под свод от сплетени клони. Алеята бе кална и покрита с листа. Валеше. Паркира джипа до няколко очукани пикапа и тичешком се отправи към големия обор. През дъските се процеждаше слаба, жълтеникава светлина. Отвори вратата и влезе.

Усети мирис на цигарен дим, на слама, на оборски тор, на влажно, гниещо дърво. Усети и метален, солен мирис, който му беше добре познат — на животинска кръв. Застана в сянка и започна да наблюдава гледката пред себе си.

Рингът, на който ставаха борбите, представляваше набързо сковано дъсчено заграждение с размери три на три метра. Беше поставено в средата на пътеката между яслите. В тъмнината се виждаше сеновал. Единствената светлина в помещението идваше от гола електрическа крушка, провесена точно над центъра на ринга. Тя хвърляше оскъдна светлина върху грубите лица на десетината мъже, скупчили се наоколо.

Гледката го отвращаваше. Обричат кучетата на смърт. Той връщаше живота, те го отнемаха.

Някой се обърна и го погледна. Дони Мейбек. Златният му „Ролекс“ намигна на Тег, отразявайки светлината. Приближи се с неуверена стъпка. Усмихна му се, като показа почернелите си, прогнили зъби, както някоя дърта проститутка вдига полата си, за да подмами евентуален клиент.

— Уреди ли срещата? — попита Тег.

— Всичко е наред — кимна към сеновала, — но преди това трябва да се оправим с Феликс.

Подтикнат от един закон на местните власти, който си беше направо геноцид за всички питбули, Тег беше избавил Феликс и няколко други кучета борци от сигурна смърт, а в замяна животът им бе посветен на науката и научните изследвания. Сега тези кучета, които бяха един вид негови творения, се намираха във фермата му. Там той имаше лаборатория за хирургически опити. Макар идеята никак да не му се нравеше, единственият начин да се провери дали е бил успешен поредният експеримент, беше кучето да се бие на ринга. Въпреки уверенията на Мейбек, че винаги ще се намери някой „компетентен“, който да зашие нанесените рани — така нареченият кърпач, Тег не желаеше друг да оказва медицинска помощ на кучетата. Освен това се опасяваше, че определени белези биха озадачили всеки ветеринар и можеха да предизвикат подозрения с какво се занимава.

— Не съм дошъл тук, за да го карам да се бие, а да му окажа медицинска помощ, ако се наложи — напомни му Тег.

— Ще участва в следващата схватка — обясни Мейбек. — Ще се бие с Бесния Норман. Норман не е губил шест последователни срещи и ще се нуждая от помощта ти, докторе. Ти си единственият, който може да го командва.

— Къде е той? — попита Тег.

Дони Мейбек го заведе до боядисана в бяло клетка — като тези, които използваха пътническите авиокомпании. Беше поставена върху голяма бала сено. Животното в нея оголи острите си като бръснач зъби и изръмжа свирепо срещу Дони, който в отговор се ухили, откривайки нащърбените си зъби, и като допря лице до пръчките на вратата, заръмжа, за да го подразни. Питбулът се хвърли с такава сила към него, че клетката за малко не се прекатури от сеното.

— Не го дразни — ядоса се Тег.

Като чу гласа му, кучето се промени. Успокои се и предложи на Тег влажната си муцуна през решетките.

— Виждаш ли? Това си е твое куче, докторе. Ти го спаси и то го знае. Ще трябва да ми помогнеш.

— Показах ти как да действаш с шоковия нашийник. Само глупак няма да се справи. Не можеш ли да натиснеш едно копче? — Тег рядко изпадаше в ярост. За него това беше ужасна проява на слабост. Веднага съжали, че е избухнал. А на Мейбек не му се понравиха забележките за умствените му способности. В очите му се мерна студено пламъче.

— Не искам да използвам шоковия нашийник преди борбата. Може да го изтощи и да я изгуби.

Възможността Феликс да загуби битката стресна Тег. Мейбек беше прав, сега не беше подходящ момент кучето да се подлага на шок. Той държеше в ръка устройството за дистанционно включване на шоковия нашийник, когато изведе Феликс от клетката. Отвърза го и го поведе към ринга. За негова радост Феликс се държеше безупречно. Мейбек го последва, но на известно разстояние.

Като стигнаха ринга, Тег обви ръце около шията на Феликс и му свали нашийника. Неговият противник, Бесният Норман, чакаше в отсрещния ъгъл. По врата му се виждаха десетина белега от зараснали рани — доказателство, че е участвал в много битки.

Огромен сто и петдесет килограмов мъжага с брада като бодлива тел вдигна фермерската си шапка и тържествено обяви:

— До смърт.