Нора Робъртс - Полунощ в смъртта

— Да, спомням си. Но все пак разполагаме с нещичко — между пръстите на краката на мъртъвците е имало прахообразно вещество.

— Прах от бетонена настилка, нали?

— Да. След анализа ще разберем кога е бил излят бетонът. Относно въжето… — Той използва стола на колелца, за да се придвижи до другия компютър. — Когато ти влезе, тъкмо се занимавах с него. Най-обикновено найлоново въже, каквото може да се купи във всеки магазин. Ако ми дадеш малко време, ще ти съобщя къде и от кого е произведено.

— Колко трябва да чакам?

— Два, най-много три часа. Проучването отнема повече време, когато анализираният предмет е стандартно производство.

— Побързай. — Тя тръгна към вратата. — Ще бъда в движение, но ще поддържам връзка с теб.

Следващият й обект беше моргата — възнамеряваше да пришпори завеждащия на клиничната лаборатория, ала предчувстваше, че може да удари на камък. Морз не се поддаваше нито на увещания, нито на заплахи.

В съзнанието й пробягваха пасажи от рапорта на патолога, съставен след предварителния оглед на трупа:

„Няма признаци за изнасилване, не се забелязват поражения върху половите органи.“

Това бе типично за Палмър, който не проявяваше абсолютно никакъв интерес към секса. Едва ли обръщаше внимание на пола на жертвите си, освен когато ги вписваше в дневника за експериментите си.

„Върху централната нервна система на Уейнгър са нанесени сериозни увреждания. Той е претърпял лек инфаркт на миокарда по време на изтезанията. В ануса и в устната му кухина има следи от изгаряния. Ръцете му са счупени с някакъв тежък инструмент. Има и три спукани ребра.“

Морз изреждаше още цял списък на външни и вътрешни увреждания, като потвърждаваше, че смъртта е настъпила от задушаване. И още, че Уейнгър е умрял в полунощ на двайсет и четвърти декември.

Ив остана около час в жилището на Карл Нийсан и още толкова в дома на съдията. Убеди се, че и в двата случая жертвите са отворили вратата и сами са пуснали убиеца. Палмър беше способен да измами всекиго с чаровната си усмивка.

Докато се изкачваше по стъпалата пред собствената си къща, Ив си мислеше, че най-подвеждащо е невинното лице на психопата. Хората казваха, че очите са огледало на душата, но Палмър беше изключение от това правило. Погледът му беше прям като на почтен и дори безобиден младеж, дори не беше трепнал, докато той седеше в помещението за разпити и подробно описваше как е извършил всяко убийство.

Безизразните му очи бяха проблеснали налудничаво едва когато бе заговорил за мащабите и значимостта на експериментите си.

— Добър ден, лейтенант. — Кльощавият иконом Съмърсет, както винаги облечен в черно, безшумно изникна във фоайето като призрак. — Гостите ви ще останат ли на обяд?

— Гости ли? Никой не ми гостува. — Тя свали якето си и го преметна на парапета. — Ако говориш за моите колеги, те сами ще се погрижат за изхранването си.

Още преди да е тръгнала нагоре по стълбата, икономът грабна якето… и ужасено възкликна. Ив се обърна да види какво е предизвикало негодуванието му. Съмърсет държеше ръкавиците, които беше натъпкала в джоба на якето.

— Какво се е случило, лейтенант?

— Това е само безцветен спрей — обясни тя и едва сега се досети, че е забравила да го изчисти.

— Известно ли ви е, че ръкавиците са ръчно изработени от бокс, а подплатата им е от кожа на норка?

— Норка ли? Да му се не види! Рурк сигурно е превъртял! — Тя поклати глава и продължи нагоре по стъпалата. — Как е възможно да купува толкова скъпи ръкавици? Сигурна съм, че щях да ги загубя до седмица, само дето някоя норка напразно е загубила живота си. — Погледна към кабинета на Рурк, отново поклати глава и влезе в своето работно помещение.

Забеляза, че е имала право относно изхранването на колегите си. Докато даваше нареждания на компютъра, Фийни отхапваше от огромен сандвич. Пийбоди навиваше на вилицата си спагети, а със свободната си ръка подреждаше на купчина разпечатките.

Уханията в кабинета напомняха на ароматите, разнасящи се в първокласен ресторант, ала звуците бяха като в пренаселен полицейски участък. Преплитаха се гласовете на компютри и хора, принтерът тихо бръмчеше, а видеотелефонът звънеше, но никой не му обръщаше внимание.

Ив се приближи до уреда и натисна бутона:

— Тук Далас.

— Здравей отново. Вече имам информация за въжето. — Като видя, че Дики също похапва, тя се запита дали пък всички полицейски служители в града не са огладнели едновременно. — Найлоново е, както вече ти казах. Първокласна изработка, цената му е доста висока. Произвежда се от „Кайтъл“ в Ню Джързи. Оставям на вас да разберете къде се продава.