Ридли Пиърсън - Смъртоносен уикенд

Постепенно изгуби спътничките си от поглед. Нагази внимателно в реката, за да освободи мухата.

Протегна ръка, потопи я във водата и проследи кордата. Острата кукичка се заби в пръста му и той неволно вдигна поглед.

Пума. На десетина метра от него.

В първите секунди бе смаян — омагьосан — от гледката. В следващия момент обаче го връхлетя някакво доста по-първично чувство, осъзнавайки, че е прекалено близо.

Голямата котка дебнеше, готова да скочи. Да атакува.

Това не се случваше по „Дискавъри“. Тя ловуваше, а той бе нейната плячка.

Обърна се и хукна с всички сили през водата, хлъзгаше се по мъхестото дъно и с мъка напредваше с високите си рибарски ботуши.

Малко по-надолу по реката шумът привлече вниманието на останалите и те се обърнаха в очакване да видят как Дани Кътър майсторски се бори с някоя огромна пъстърва. Но вместо това видяха как се препъва като обезумял по посока на течението, за да се движи по-лесно. Тичаше непохватно и изглеждаше много уплашен.

— Пчели — каза Фиона Кеншоу. — Явно са го… — Тя млъкна внезапно в момента, в който видя как пумата се хвърли в реката и се понесе грациозно и без усилие, като в безтегловност. — Мили боже!

Дани чу звука от зареждане на пистолет зад себе си, който отекна в ушите му като рев на мъжки слон.

Отчаян до краен предел, той хвърли поглед през рамо и неволно замахна с въдицата като с камшик. И точно когато пумата щеше да скочи върху него, графитният връх на триметровата пръчка рязко я удари по носа.

Животното наведе глава и се преметна по гръб, а образувалата се водна струя събори Дани във водата.

Пумата се понесе в обратна посока, без ни най-малко да загуби инерция. С един скок се озова на брега, шмугна се в храстите и изчезна, достойна за прякора си — духът от Скалистите планини .

Рибарските ботуши на Кътър преливаха от вода и той изпусна въдицата си. Рибари се давеха и на по-плитко, обзети от паника и неспособни да запазят равновесие заради тежестта на пълните им с вода ботуши. Дани насочи краката си по течението в опит да се изправи. Премръзнал до кости, той се заклати с усилие към брега и се строполи върху твърдата земя, замаян и останал без дъх.

Някак си — като по чудо — бе успял да отбие атаката на пума. И се бе отървал жив. Без драскотина. Прие го като поличба; като случайно предупреждение за цената на живота. Закле се пред Бог, че ще го помни винаги.

Вратата на канцеларията на Уолт се отвори и вътре връхлетя като вятър снаха му Майра, раздразнителна по характер и кльощава като скелет.

Гласът й можеше да строши стъкло.

— Защо не вземеш да покажеш на Кевин някоя от онези ужасни снимки на коли, потрошени от пияни младежи зад волана? Може това да го стресне и да го вкара в правия път. Може да спре да ходи по партита в каньона. Или пък го тикни зад решетките някой следобед, ей тук при теб, да види какво е да си на топло заради наркотици. Племенник ти е в крайна сметка.

— Ще се погрижа, Майра, ще поговоря с него — каза Уолт, без да извръща глава от компютъра. — Сега можеш да тръгваш.

— Прекъсвам ли нещо?

Познаваше този глас. Обърна се и видя Фиона зад застаналата точно на вратата Майра. Носеше същата тясна тениска и къси панталони от сутринта, само дето косата й изглеждаше в безпорядък, а лицето й лъщеше от пот.

— Нали аз те повиках — припомни й Уолт. — Как би могла да прекъсваш нещо? Майра? Нещо друго? Добре. Дръпни се тогава от вратата и я пусни да мине.

Снаха му неприкрито огледа Фиона от глава до пети и хвърли многозначителен поглед към Уолт.

— Майра! — строго изрече той.

Човек обаче трудно можеше да й затвори устата.

— Харесват ми новите униформи тук — каза тя, а после добави: — Гледай да не забравиш да се обадиш на Кевин.

— Вън!

Тя се нацупи и излезе.

Фиона се ококори.

— Вдовицата на брат ми — обясни той — е решила, че идеално се вписвам в ролята на втори баща, и понякога прекалява с капризите си.

— Аз не можех да понасям мащехата си — каза младата жена и се настани на един от столовете пред бюрото в невъзможно мъничката канцелария. Изпружи напред дългите си крака, които изглеждаха още по-дълги в късите й панталони. Жалко само, че бюрото му пречеше да ги вижда добре.

— Благодаря ти, че ме спаси — каза той.

— Пак заповядай.

— Обадих ти се, защото…

— Искаш да ти помогна с някакви снимки. Нали ми каза по телефона.

— Не ми е ден днес.

— Дани Кътър едва не бе изяден от пума.