Ридли Пиърсън - Смъртоносен уикенд

— Много бих се радвал — отвърна Наглър.

— Салон „Духин“ е на единадесет часа, близо до вратите към двора — продължи пиколото. — Между нас и салона има два дивана, няколко стола и масичка за кафе. Закуска и обяд се поднасят в ресторанта „При Гретчен“; входът е зад портиера.

— На един часа — обади се Наглър.

— Точно така, господине. Много добре.

Рейф се обърна надясно.

— Рецепция?

— Имате добра памет.

— Нямам голям избор. Какво е това стържене, което се чува от вътрешния двор?

— Откритата пързалка за кънки.

— Ледена пързалка през юли?

— Точно така! Не е за вярване, а? Прочути сме с ледените представления, които организираме всеки уикенд. Идват много известни кънкьори.

Служителката на рецепцията, която говореше с френски акцент, уверено оформи регистрацията му. Донесе му адресирана до него кожена чанта, пълна с подаръци от К³. Попита го за кучето водач, което също фигурираше в резервацията.

— Случи се нещастие — отвърна той тъжно. — Рики вече го няма.

Двамата му поднесоха съболезнованията си.

Докато се качваха с асансьора към третия етаж, пиколото продължи да му разказва за историята на хотела и за самата сграда.

Пристигнаха пред стаята и мъжът му отвори вратата. Наглър извади банкнота от левия джоб на панталона си и му я подаде. В левия джоб — десетачки, в десния — дребни по един долар.

— Виж какво — каза той след краткото описание на пиколото относно разположението на мебелите в стаята, — Рики, кучето ми, беше моите очи. Станал съм много зависим от него. Не че не мога да се оправям и с бастуна — напротив — но съм отвикнал. Ако можеш да кажеш някоя и друга дума на персонала… — Протегна във въздуха още три десетачки, които веднага изчезнаха от ръката му.

— За нас би било удоволствие да направим престоя ви тук възможно най-приятен и удобен. Разчитайте на мен.

Донесоха куфара му. Пиколото го остави върху поставката за багаж и предложи да го разопакова, но Наглър му отказа.

Мъжът се запъти към вратата, ала професорът извика след него и попита:

— В града има киносалон, нали?

— „Опера Хаус“, да.

— Имат ли случайно дневни прожекции?

— Всеки ден от пет дават „Серенада в Сън Вали“.

— Със Соня Хени, Джон Пейн и Глен Милър. Прекрасно.

— Искате ли да ви придружа дотам?

— Ще съм ти много благодарен.

— Около пет без петнайсет?

— Чудесно!

— До скоро тогава. Името ми е Карл, господине.

— Благодаря ти, Карл, за всичко.

— За мен е удоволствие. Ще се видим по-късно следобед.

Вратата щракна зад гърба му. Наглър най-после остана сам. Заключи и плъзна резето; после опипом влезе в банята и заключи и там. Намери мивката и внимателно изми и подсуши ръцете си. Свали огледалните слънчеви очила, повдигна високо веждата си с върха на левия показалец, а с другата ръка опъна долния клепач, оголвайки жълтеникавата, кървясала очна ябълка. После внимателно я докосна и махна контактната леща.

Отново можеше да вижда.

Дани Кътър направи две грешки: първата — че я погледна в очите, а втората — че се обърна и побягна.

Усилено се опитваше да ги настигне. Плувката на въдицата му се бе закачила в нещо под водата близо до западния бряг на тясната река Биг Ууд. Първо си помисли, че е някакъв потънал клон, защото поддаваше леко при дърпане; но после, когато се заклещи съвсем, предположи, че е камък. Явно изкуствената муха на въдици „Адамс“ — която уж никога не потъвала, но този път изчезна под водата — се бе забила в мъха на някоя подводна скала. Дълбоко в съзнанието му на запален въдичар се спотайваше мисълта, че всъщност може да е уловил риба — доста голяма при това — която се е притаила на дъното в очакване на следващия му ход. Отпусна, дръпна пак и в следващия момент мухата съвсем се заклещи.

Бързаше да настигне Лиз Шейлър и водачката им Фиона — вече на трийсетина метра от него надолу по брега — поради две съвсем различни причини. Лиз бе много важен приятел, а Фиона — много секси. Нищо че двама агенти от тайните служби, по един на всеки бряг, лазеха през гъстите храсти и не изпускаха главния прокурор от поглед. Нищо че можеха да чуят всяка думичка, промълвена сред удивителната тишина наоколо. Щеше да го преживее някак.

Фиона ги бе довела до това уединено място, скрито дълбоко в местността Старуедър, по един частен мост. Намираха се насред долината, на десетина километра северно от Хейли.

След по-малко от километър реката завиваше плавно на изток. Дълбоката до колене вода се движеше бързо над неравното, каменисто и хлъзгаво дъно. Високи канадски тополи опасваха двата й бряга, а тук-там между тях се гушеха стройни трепетлики, гъсторасли диви череши и златни върби с разноцветни корони.