Ридли Пиърсън - Смъртоносен уикенд

— Жегата е причината. — Момичето посочи голям яркооранжев етикет, закачен на металната решетка на клетката. — Ясно е упоменато в бележката.

— Мислиш ли, че съм чел глупавата ви бележка? — изкрещя Наглър. — На брайл ли е написана? Ама че глупост! Казаха ми, че е някаква застрахователна формалност. Че полетът бил кратък — не повече от час — и че хората редовно летели така с домашните си любимци.

— Летят, вярно е — обади се отново служителката. — Но сега е обяд, господине, а и днес е доста горещо. Освен това…

— Кучето ми е мъртво — изплака той. — Имате ли изобщо представа…

— Вече нищо не можем да направим за него — каза Уолт. — Много съжаляваме за загубата ви. Елате с мен. Хайде да ви откараме където трябва и да ви настаним.

— Да ме настаните? Никъде не тръгвам без Рики.

— Ще го оставим в местната ветеринарна служба. Вие ще решите как искате… да се погрижат за него. Не споменахте ли, че някой трябва да ви чака?

— Ето ме. — Млада жена на двайсет и няколко години със свежо лице, цялото в лунички, си проправи път в тълпата и пристъпи отпред. — Карен Плат. Аз съм от екипа посрещачи към К³. Тук съм за господин Наглър. С кола съм. — Тя се обърна към професора: — Аз… хм… толкова съжалявам за кучето ви. Боже мой, направо не мога да си представя…

Наглър се изправи на крака и Уолт пъхна бастуна обратно в ръката му с думите:

— Обещайте ми, че няма да удряте никого с него.

— Рики и аз… — започна Наглър, но не успя да довърши. Впери празен поглед към тавана и пое дълбоко дъх. — Представа си нямате!

— Ще видим какво можем да направим. Може и да успеем да ви намерим подходящо куче за уикенда.

— Не става така, не е толкова просто. Рики и аз сме заедно от шест години.

— Ще измислим нещо.

— Имате ли багаж за получаване, господине? — обади се тихо Брандън. Винаги практичен, винаги с усет към детайла.

Наглър порови в задния си джоб, измъкна оттам билета си към който бе защипан талонът за багажа му, и го протегна към помощник-шерифа. Той го взе и го подаде на Карен, която се приближи до малкото останал багаж върху подвижната лента и след като свери етикетите, издърпа оттам един куфар „Самсонайт“.

— Никой не ми прочете бележката — измънка Наглър. Затрака с бастуна пред себе си, но вече не толкова ядосано. — Къде е колата? Рики щеше да ме изведе оттук без проблеми. — Опипваше внимателно пътя си и бавно пристъпваше, а Карен вървеше до него и теглеше куфара му.

Брандън хлопна вратичката на клетката и я понесе като перце.

— Лоша работа — промърмори той.

Уолт се огледа, почти забравил за техния заподозрян. Усети тежестта на поражението.

От високоговорителите се носеше „Goodbye Yellow Brick Road“ на Елтън Джон.

По дяволите , помисли си той. Цял ден нямаше да може да изкара мелодията от главата си.

Рейф Наглър слезе от волвото, стиснал в ръка бастуна си. Ако съдеше по гласа и силния източноевропейски акцент, насреща си имаше едър мъж.

— Добре дошли в „Сън Вали Лодж“.

— Благодаря. — Наглър разгъна бастуна си, а пиколото го хвана здраво под ръка. — Лодж или Ин 5 5 Lodge — хижа; Inn — хан, странноприемница. — Б.пр. ? — попита професорът, когато тръгнаха по стълбите. — Мислех, че конференцията е в „Сън Вали Ин“.

— Всъщност предлагаме и двата хотела. Лодж е този, в който се намираме — той е по-луксозен и с повече забавления; Ин се намира от другата страна на езерото, осигурява допълнителни стаи и е оборудван за провеждане на конференции и приеми.

Карен Плат — шофьорът му — извика след него, че ще вземе багажа. Звучеше напрегната и изнервена. Такава бе и по време на двайсетминутното им пътуване от летището, и при половинчасовия им престой във ветеринарната служба, където се отбиха, за да уредят формалностите по кремацията на Рики.

— Би ли ми описал фоайето, ако обичаш — каза Наглър на пиколото, когато влязоха в хотела. — Да приемем, че е циферблат и дванадесет часът е точно срещу нас.

— Разбира се. Голяма зала, разделена на две от коридор, който свързва девет и три часа. Огромно е. Внушително. От дясната ни страна има ниша — там е рецепцията. Портиерът е направо — на един часа — зад голямо гише от махагон или череша с кожена повърхност. От тук дотам има няколко колони. Квадратни, облицовани с дърво. На единадесет часа — още две колони. Двойни врати на дванадесет часа в дъното на фоайето, които водят към вътрешния двор. По коридора, за който споменах, има няколко чудесни исторически снимки на хотела и интересни негови посетители: Мерилин Монро, Боби Кенеди, Джими Стюърт, някои президенти. Бих могъл да ви ги опиша по-подробно някой път, докато сте тук.