Ридли Пиърсън - Смъртоносен уикенд

— Започва се — каза Уолт.

Брандън извиси глас, за да надвика шумните двигатели:

— А обувките?

— Какви обувки? — Уолт почти крещеше.

— Заподозрените често променят косата и лицето си, но също толкова често забравят да сменят обувките си. Имаме ли снимка?

— Нямаме. Не се бях сетил за обувките — впечатлен, отбеляза той.

— Ако не внимаваш, шерифе, може да заема стола ти на следващите избори.

Уолт го погледна да види дали се шегува, но лицето на Брандън остана сериозно.

Връхлетя ги въздушната струя от турбовитловите двигатели. Самолетът се бе приземил.

Предната врата на пътническия самолет „Brasilia ЕМВ-120“ се отвори и пътниците започнаха да слизат по стълбата, а провереният при качването им ръчен багаж ги чакаше встрани, нареден върху товарна количка. Уолт ги наблюдаваше през стъклото на „Изход 2“ — добре осветена зала, в която се помещаваха и три агенции за автомобили под наем. До лентата за получаване на багаж се минаваше през три гаражни врати.

Количката бе отрупана с чанти на колелца, калъфи с въдици, брезентови торби и една плетена кошница. Пътниците слизаха по стръмните стълбички, намираха багажа си в купчината и се отправяха към терминала.

— Чакаш ли някого?

Уолт се обърна. Зад него стоеше жената от гишето на „Херц“. Познаваха се по физиономия от кампанията по събиране на средства предишната седмица.

— Всъщност да.

— Разводът ти приключи ли? Във вестника не се споменава нищо. Много съжалявам. — Не й личеше да съжалява особено.

— Да. — Той леко отклони поглед от пристигащите пътници. — Ти беше Джули, нали? От вечерята на природозащитниците.

— Стоях на вратата. С еленовите рога на главата, сещаш ли се? Ама че унизително! Изтърпях безброй подмятания относно „стегнатата ми задница“.

Уолт се изкуши да погледне към споменатата задница, но вместо това отново съсредоточи вниманието си върху пристигащите. Първите двама бяха на пенсионна възраст; след тях слязоха две семейства с малки деца; после неколцина мъже с вид на изпълнителни директори, вероятно поканени за конференцията на Кътър, облечени в сини сака, ризи и панталони в цвят каки. Следваха ги прошарен любител на голфа и съпругата му, нахлупили еднакви слънчеви козирки с надпис „Сейнт Андрюс“.

— Аз май ти преча — каза Джули.

— Тук съм по работа — отвърна Уолт.

— По работа? Сериозно? Какво става?

— Просто чакам един човек. Може по-късно да поговорим — предложи той, без да откъсва поглед от пристигащите.

— Разбира се — съгласи се тя с ледена нотка в гласа.

Уолт не искаше да е груб, но просто нямаше избор в момента. Хвърли поглед към Брандън, който само повдигна рамене — нито следа от заподозрения.

Мотаещите се наоколо пътници му пречеха да наблюдава самолета и той се премести до вратата, за да вижда по-добре. Около товарната количка се бяха струпали хора. Две жени от персонала на летището спореха с някакъв мъж, обърнат с гръб към Уолт.

Погледна отново към Томи и му даде знак, че излиза навън. Сухият горещ въздух го удари през лицето. Закрачи бързо към навалицата, с ръка върху кобура си.

Едната от служителките обясняваше:

— Не можете да се върнете обратно, господине!

Уолт усети как адреналинът му се покачва. Някой се опитваше да наруши правилата за сигурност. Не чу добре отговора му, но репликата успя да ядоса жената още повече.

Шерифът неволно разкопча кобура си.

— Какво става тук? — попита той, сграбчи мъжа за рамото и рязко го завъртя.

Плътни слънчеви очила скриваха очите му, а в дясната си ръка държеше бял бастун.

Мъжът залитна, препъна се и едва не падна върху багажа. Уолт успя да го хване, извини му се и се представи.

Човекът беше сляп.

— Има ли някакъв проблем? — попита най-после шерифът.

Пътникът започна да се съвзема:

— Исках да проверя как е кучето ми. Той е куче водач. Не е редно да ме карате да чакам.

— Шерифе, обясних му — обади се жената, — че никой, освен нас няма право да се качва обратно.

— Кучето ви е в самолета?

Мъжът закима енергично:

— Наложи се да го сложа в клетка и да го пусна с багажа. Накараха ме да се подпиша някъде заради риска от тази юлска жега. Просто исках да се уверя, че е добре.

— Разбира се — каза Уолт. — Само че това трябва да стане в залата за получаване на багажа. Момичето просто си върши работата. Достъпът обратно до самолета е забранен.

Той се запита колко ли пътници бе пропуснал по време на разправията и хвърли поглед през рамо. Надяваше се, че Брандън не е спрял да си отваря очите.