Адам Блейк - Измамата Мъртво море

Кенеди пак не му даде ключа и той се опита да го изтръгне от пръстите й. Тя го плесна силно през ръката.

— Не подлежи на обсъждане, Кенеди.

Тя скръсти ръце и скри ключа.

— Прав си — каза. — Не подлежи. Обещах на Роз Барлоу, че няма да разправям за това. Нямам нищо против да те включа, щом това ще е цената. Но няма да шумим около случката. Ако намерим нещо — добре. Връщаме се и го споделяме с останалите, след това решаваме как ще продължим. Дотогава никой няма да чуе и дума. Няма да позволя да умрат още хора, Коумс.

Коумс въздъхна шумно и изнервено, почеса се по тила и се взря настойчиво в нея. Погледът му казваше: „Какво, по дяволите, да те правя?“. Кенеди едвам се сдържаше да не забие коляно в чатала му, но със съжаление установи, че сега не е най-подходящият момент да го направи. Особено след като бяха потънали в неправомерен разговор как най-добре да фалшифицират доклада.

— Добре — каза той. — Ще направим така. Отиваме заедно, но преди това ще кажем на Стануик. Той няма да го описва официално, но ще знае къде сме, в случай че нещо се обърка.

Кенеди помисли върху предложението, особено върху частта с „ние“ и „заедно“. Заседна й на гърлото като рибя кост, но си даде сметка, че няма как да разкара Коумс, след като вече знаеше за ключа и за фермата. Стори й се, че той по неговия си надменен начин се опитваше да постъпи правилно. И за него първото лице множествено число беше толкова трудно, колкото и за нея.

— Добре — каза тя накрая. — Съгласна съм. Но Стануик трябва да си затваря устата. Ако отиде при Самърхил, щом ни види гърбовете, ще се подмаже и ще получи точка, ние ще бъдем наказани, а на Роуз Барлоу може да й прережат гърлото или да й пръснат черепа. Сигурен ли си, че можеш да го накараш да си мълчи?

— Стануик не би пръднал, без да му разреша — увери я Коумс. — Той е пълен гъзолизец. Не ми казвай, че не си го забелязала.

Тръгна пред нея нагоре по стълбите. Кенеди се изкуши да го попита защо той самият прилага тактиката на Стануик към Самърхил, след като толкова я презира, но не искаше да застрашава крехкото разбирателство помежду им.

Стануик все още беше в общата стая. Оказа се, че се бори с нов списък европейски хотели, които може някога да са приютявали Майкъл Бранд. Водеше шумен, вероятно двуезичен разговор по стационарния телефон, чиято слушалка беше затиснал с рамо.

— Има ли край вас някой, който…? Не, има ли някой, който говори английски по-добре от…? Какво? Не, разбрах, че говорите английски, господине, но акцентът ви… Може ли да говоря с…

Коумс му направи знак да затвори телефона. Стануик се поколеба само миг, след това постави слушалката обратно на мястото й и й показа среден пръст.

— Мамка му — изруга той. — Този човек всеки път си казва името по различен начин.

— Може пък и да извадиш късмет — каза му успокоително Коумс. — Слушай, Стануик, Кенеди е научила нещо ново от сестрата на Барлоу. Иска помощ, за да го провери.

Кенеди никога не би поискала помощ от Коумс, но се загледа пред прозореца и се опита да не реагира, докато той обясняваше на Стануик за фермата „Гълъбарника“. Стануик нищо не разбираше. Очевидно смяташе, че ако Коумс ще ходи до Съри, за да проверява следа, то честта да го откара се пада на него. Не го каза, но от въпросите му си пролича, че го мисли. Не спираше да пита какво да обясни, ако някой се поинтересува, след като не знае за какво става въпрос.

— Нищо — намеси се накрая Кенеди. — Нищо няма да обясняваш. Все още не е описано никъде, ясно? Все още не съществува. Там е цялата работа. А ако се окаже, че там няма нищо — продължи с малко по-кротък тон, — доклад така и няма да се появи. И никой няма да пострада. Но ако намерим нещо, всички ще си поделим славата. По равно, по двайсет и пет процента на всеки.

— Три по двайсет и пет е само седемдесет и пет — протестира Стануик.

Коумс сви рамене.

— И шефът получава дял. Виж какво, Стануик, имаме нужда от подкрепление тук, това е всичко. След това ще го опишем по правилата и ще занесем съкровището на Джими. Всички ще са доволни. Но ако ни сполетят неприятности, ако нещо се случи с нас, ти знаеш къде сме.

— Да, но откъде знам? — протестира отново Стануик. — И как ще ми се отрази това?

— От бележка, която си намерил на бюрото си — каза Кенеди и започна да пише на един лист. — Дръж я в джоба си. Извади я, ако някой ни потърси, преди да се върнем.

Даде на Стануик бележката, на която пишеше: „Ферма «Гълъбарника». Проследяване на следа от цивилен информатор“.