Адам Блейк - Измамата Мъртво море

— Не.

Кенеди не се страхуваше да си признае колко се срамува, че така категорично беше отрязала Тилмън. Но знаеше, че е по-добра на терен, отколкото Коумс някога щеше да бъде, и не можеше да понесе мисълта, че той първи ще отвори съкровищницата в „Гълъбарника“.

— Не можем да го изпреварим, но наистина искам да огледам мястото още сега, докато е прясно. А при сегашната ситуация в отдела никога няма да ми разрешат да припаря дотам, след като случката бъде обявена официално. Това може да е единствената ми възможност.

Тилмън се отказа да си губи времето в спорове.

— Добре. Ще взема кола и ще дойда. Къде си?

Тя му обясни как да намери „Убежището на пътниците“ и затвори, след като каза набързо: „Доскоро“.

Разполагаше с предостатъчно време да си помисли какво имаше Тилмън предвид, като каза, че ще вземе кола. Когато той се появи след четирийсет минути на камион с четиринайсет колела и брезент с жълто-зеленото лого на превозваческата компания „Еди Стобарт“, тя вече знаеше отговора.

Пътуваха към „Гълъбарника“ с краден камион.

Четирийсет минути след като Кенеди и Коумс тръгнаха, телефонът на бюрото на Кенеди в общата стая започна да звъни.

Стануик все още бе там заедно с Макалиски и няколко други детективи, които бяха заети със собствените си задачи. Никой не обръщаше внимание на телефона и след малко той спря да звъни, а обаждането бе прехвърлено към телефонния секретар. След това отново започна. Същата процедура се повтори още пет или шест пъти.

Никой не проявяваше интерес да приеме съобщение за нея, но на Стануик му хрумна, че може да е самата Кенеди. Може би все пак имаха нужда от трети човек или пък щяха да го накарат да се обади на криминалистите или компютърните специалисти. Или пък искаха да им провери някой адрес или да им издейства някакво разрешение от шефа.

Затова накрая реши да вдигне.

— Ало?

Възпитан глас с лек чужд акцент каза:

— Искам да говоря със сержант Кенеди, ако обичате.

— А вие сте?

— От централата на Уайтхол. Сержант Кенеди може да провери идентификационния ми номер: A3 17.

Стануик беше впечатлен. Централата на Уайтхол най-вероятно значеше контраразузнаването, макар че можеше да е и някой от парламентарните секретари по разузнаването, който прави допитване от името на комисия или държавна агенция. Дори можеше да значи Даунинг стрийт. Както и да го погледнеш, все си беше сериозна работа.

— Сержант Кенеди не е на бюрото си в момента — каза Стануик. — Аз съм детектив Питър Стануик. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Не мисля. Да не би сержант Кенеди точно в момента да работи по някой случай?

— Да.

— Убийството на Барлоу.

— Ами… Не съм упълномощен да ви отговоря на този въпрос, господине.

— Ако е убийството на Барлоу, в документацията по случая няма нищо, което да ни подсказва къде е в момента и какво прави.

Сега Стануик беше дори още по-впечатлен. Който и да беше този човек, имаше достъп до космическо ниво на секретност: възможността за влизане в реално време в базата данни имаха само няколко души извън отдела. За да я получиш, общо взето, трябва да си Господ или негов близък личен приятел. Изведнъж Стануик се уплаши от ролята си на посредник между Уайтхол и колегите си.

— Ами… изскочи нещо — каза той. — Стана внезапно. Тя и детектив Коумс решиха веднага да го проверят и аз… аз точно в момента допълвам информацията в базата данни.

— Моля, направете го — каза строго мъжът. — Възможно е сержант Кенеди и сержант… Коумс ли казахте? Възможно е двамата да се намесят в операция, която ние вече сме започнали. А това никак не е желателно и бихме искали да ги отклоним, докато не е станало късно.

— Веднага ще въведа данните — обеща Стануик. — Може да отнеме пет минути, докато се появят в системата, но…

— Не ме интересува обновяването. Благодаря ви за помощта, детектив Стануик. Ще се информираме от системата и се надявам да не се налага отново да се обаждам.

Стануик се надяваше на същото, и то горещо. Изруга наум Коумс, че го беше поставил в такова глупаво положение, и себе си, че се бе съгласил да играе смокинов лист на тъпите им индивидуални изпълнения. Записа в материалите по разследването, че са във фермата „Гълъбарника“ край Годалминг, Съри, след предложение от Розалинд Барлоу, изпратено с куриерска пратка, пристигнала в 11:20 преди обед. След известно колебание промени часа на 13:43. Копелетата вече можеха да го натопят, само да поискат. Но той беше далеч от окото на лайняната буря и ако се снижеше, можеше дори да не се намокри.