Адам Блейк - Измамата Мъртво море

— Ами ти? — отклони инстинктивно разговора от тази територия.

— Какво за мен?

— Кога реши, че искаш такъв живот?

— В седми клас — отвърна Харпър, без да се колебае.

Номерирането на класовете бе променено от времето, когато Кенеди ходеше на училище, затова се наложи да сметне наум.

— Първата година в гимназията — каза тя. — Трябва да си бил дванайсетгодишен.

Харпър сложи в устата си последната хапка от наденичката, след като попи с нея част от жълтъка на пърженото яйце. Това за известно време отне цялото му внимание, макар по всичко да личеше, че обмисля и думите, които се кани да произнесе.

— Бях кльощаво хлапе — каза той накрая. — И си падах малко мечтател. От тихите. И честно казано, бях смотан. Толкова, че не можех да си вържа обувките, както казваше майка ми, когато изпаднеше в онези нейни отвратителни настроения. В началното училище ме тормозеха, но не много жестоко. Учителките се грижеха нещата да не излизат от контрол и аз се криех зад полите им. Изобщо не се срамувах да го правя.

Бутна чинията си настрани.

— След това отидох в гимназията на Бърнт Хил и всичко отиде по дяволите. Маминото синче беше хвърлено право на кучетата.

Усмихна се на Кенеди, сякаш я приканваше да се позабавлява с нещастието му.

— Очите ми се отвориха, когато видях за първи път момче да вади нож при сбиване. Разбрах, че преди все пак е имало някакво равновесие, а сега то изведнъж беше изчезнало. Готовността на хлапетата край мен да нараняват — и умението им да го правят — се бе увеличила на N-та степен от предишната ми среда, а N беше наистина голямо число. А системата на контрол не се бе променила особено. Пак ни плашеха със задържане след уроците, намаляване на поведението, загуба на привилегии. На малки двойници на Ал Капоне, зли малки копеленца с извратени мозъци и смъртоносни оръжия, им казваха, че ако не спрат да се държат така, ще ги оставят след часовете като наказание. Тогава осъзнах какво правят ченгетата и поисках да стана един от тях.

Отново й се усмихна.

— И осем години по-късно мечтата ми се сбъдна. Не обичаш ли истории с щастлив край?

Кенеди удостои разказа му с тържествено кимване.

— Добре — каза тя. — Благодаря. Вече те разбирам малко по-добре, Харпър. Строгият възпитател, който държи под контрол палавите ученици. А във фантазията ти имаше ли униформи?

— Току-що свалих униформата — припомни й Харпър. — За мен униформите не са секси. Обикновените дрехи, Кенеди, в тях е истината.

— Разбира се.

Той я гледаше предизвикателно. Тя срещна за кратко погледа му и това малко я подразни.

— Какво? За какво си се замислил?

— За теб. Чудя се нещо и може би ти ще ми го обясниш. Изглеждаш доста отдадена на работата си и си добра в нея. Познавам те само от около ден и вече си мисля, че си професионален полицай. Искам да кажа, че гледаш съвсем сериозно на това, което вършиш. Никога не би го описала като „просто работа“. Или греша?

— Какво значение има?

— Може и да няма. Питам те само защото би било добре да го знам. След като ще работим заедно.

— За мен не е просто работа. Е, и?

Харпър разпери ръце.

— Тогава как се озова в тази абсурдна шибана бъркотия? Сякаш сама си избрала да стане така. Все едно искаш да те тормозят и мразят. Защото си предпочела да постъпиш както смяташ за правилно, вместо да защитиш колегите си. Свидетелствала си срещу други полицаи по време на официално разследване. Това категорично е твой избор, нали?

Кенеди прехвърли няколко отговора наум. Най-вече обмисляше как да каже на Харпър да си завре теориите отзад. Накрая се спря на следното:

— Моите колеги бяха пуснали четири куршума в невъоръжен човек.

— Не това е най-важното, нали? Не е. Предполагам, че не е.

— И защо да не е? Или според теб Маркъс Дел не заслужава внимание, защото е бил черен и надрусан?

— Господи! — разклати нервно рамене Харпър, сякаш думите бяха кацнали на тях и той се опитваше да ги отърси. Тонът му стана по-сериозен. — Слушай, подадох молба за носене на оръжие веднага щом ме прехвърлиха в детективския отдел. Чака се най-малко три години, знам това. Но не ме избраха, защото психологическите тестове са много строги, минаваш на косъм. Не показах добри резултати на изпитанията за контрол над импулсите. Затова си мисля, че който е успял да получи разрешително за оръжие, е доказал, че го заслужава. Чуваш ли какво ти говоря, Кенеди? Попаднала си в елитна група. Преминала си селекцията. Ти си на върха в професията. Затова след като се озовеш в подобна ситуация, смятам, че екипът е най-важен. Няма значение дали този тип Дел е имал или нямал оръжие. Изглеждал е въоръжен и е нападнал полицай. И ти изобщо не даваш шанс на горките копелета, които е трябвало да вземат това решение, нали? За мен това е най-важното. Така че какво не разбирам?