Адам Блейк - Измамата Мъртво море

— Мактийл.

— Да, Мактийл. И не само. Търгуваш с наркотици и партньорите ти били два пъти арестувани при полицейски акции. А ти все си се измъквал. Очевидно си открил в продаването на информация за свои хора доходоносна странична дейност.

— Не търгувам с наркотици, Бени. Нито съм предател.

— Не. Разбира се, че не. Това е далеч от твоята работна етика. Но подобни слухове струват пари, Лио. Някой иска да ти вгорчи живота и да те отреже от приятелите ти.

— Както и от кислорода. Наскоро скочих от ферибот, на който се опитаха да ме накълцат като пуйка. Професионална работа.

— Професионална — съгласи се Вермюленс. — И то много. Точно това имах предвид. Че са професионалисти и имат доста добри връзки, както и достъп до пари и канали. Трябва да внимаваш.

— Затова ли ми се обаждаш?

— Не, Лио. Не за това ти се обаждам. Макар да сме приятели, не съм чак толкова загрижен за теб, че да ти звъня и да ти казвам да си слагаш шал в студените зимни вечери. А и най-вероятно там, където си, е лято.

— Откъде знаеш къде съм, Бени?

Тилмън усети как в гласа му се прокрадна параноя, хаотичен страх, скрит под агресията. Нещо се беше променило в ума му, в целия му свят. Сякаш наклонът не беше вече същият, плоската повърхност се бе превърнала в склон, а той стоеше на него и трябваше непрекъснато да балансира, за да остане на крака.

— Телефонът, Лио. Номерът ти е английски. Което най-вероятно означава, че си се върнал във Великобритания, но ако забелязваш, не те питам. А сега да си дойдем на думата — Майкъл Бранд.

Тилмън седна на леглото.

— Какво за Майкъл Бранд?

— Бил е недискретен. И то много.

— Какво означава това?

— Търсят го за убийство, Лио, По-точно за много убийства. Мисля, че късметът най-накрая ти се усмихна.

На следващата сутрин те чакаха цели четирийсет и пет минути пред кабинета на Самърхил, но той не се появи. Диспечерката Рол каза, че пътува към участъка, но закъснява. Накрая им призна:

— Наложи се да се отклони. Трябваше първо да отиде до Уестминстър и да говори с някаква комисия за финансиране. Ще се бави там поне час.

Кенеди и Харпър обмислиха и обсъдиха това. Аргументът да оставят Опи неразпитана, за да упражнят натиск върху шефа си, все още им се струваше добър. По-вероятно бе да им позволи да работят по случая, ако има нещо, което трябва незабавно да се свърши. От друга страна, разпитът на Опи наистина бе наложителен и колкото по-скоро приключеха с него, толкова по-добре.

— Закусвала ли си? — попита Харпър Кенеди.

— Не — призна тя. Рядко закусваше.

— Тогава да си вземем нещо. И ще уточним въпросите, докато ядем. Ще се върнем след половин час. Ако още го няма, тръгваме.

Кенеди се съгласи, прикривайки неохотата си. Работният й ден приличаше повече на спринт. Яденето, както всичко в живота на нормалните хора, не беше съществена част от него.

Но някой наскоро бе отворил отново кафенето „Кралица Ан“ на ъгъла на „Бродуей“, странно местенце, за което Кенеди винаги успяваше да намери време. Затова се съгласи и двамата отидоха там.

Заведението беше много по-претъпкано, отколкото тя очакваше, и не беше уместно да обсъждат подробности от разследването в присъствието на толкова много потенциални подслушвачи. Опитаха с евфемизми, но убийството си остава убийство, както и да го завоалираш. Отказаха се, когато пристигнаха огромната английска закуска на Харпър и препечената филийка с масло на Кенеди.

— Нали знаеш, че закуската е най-важното хранене за деня? — каза Харпър, поглеждайки към аскетичната й чиния.

— За мен е вечерята — отвърна тя.

— Значи на вечеря изяждаш още една филийка? Или кифличка? Ягодово сладко?

Кенеди си мислеше да му каже, че не му влиза в работата какво яде, но вдигна очи към лицето му и разбра, че с тази шега той се опитва да стопи леда, нищо повече. Все още не знаеше как точно да разговаря с нея, на какво се основават професионалните им отношения. Преди по-малко от двайсет и четири часа тя му беше предложила да се катапултира.

— Конфитюр от портокали — каза тя. — С корички в него.

Той ядеше бързо и вече приключваше с наденичката и яйцата с бекон, докато Кенеди още мажеше маслото.

— Винаги ли си искала да станеш детектив? — попита я между хапките.

— Да — каза тя. — Винаги.

Не беше пълната истина, но бе доста близо до нея и засега нямаше нужда да казва повече. Винаги беше искала да спечели одобрението на баща си, да се измъкне от отровната, пагубна, омагьосана страна на неговото презрение.