Адам Блейк - Измамата Мъртво море

Сега оставаше да стигне до Лондон. За щастие портфейлът му беше още у него, защото го държеше в джоба на панталона си, не в якето, което бе зарязал на ферибота. Тилмън се отказа от железопътния транспорт, защото знаеше, че изглежда зле и някой може да се изкуши да се обади в полицията, ако се опита да си купи билет. Нощният автобус му се стори по-добра идея. Почти беше сигурен, че във Фолкстоун има автогара. Градският център бе малък и той с лекота я откри. Първият автобус тръгваше преди изгрев-слънце. Купи си билет от малката будка до огромния паркинг и изчака далеч от светлината на уличните лампи, докато не видя шофьора да се качва. Нареди се на късата опашка в последния възможен момент. Не предизвика никакви коментари, привлече само няколко плахи погледа. Приличаше на алкохолик в много добра физическа форма и вероятно от него се носеше миризма като при пожар в аптека. Добре. Никой нямаше да иска да среща погледа му, още по-малко да го заговаря. Можеше да поспи, стига болката в раните да намалее.

На „Виктория“ вече започна да му просветва пред очите. Поръча си огромна английска закуска в кафене на Бъкингам Палас Роуд, чийто собственик бе свикнал да обслужва бездомници от близките общежития и не му пукаше как изглежда или мирише Тилмън. Храната го накара да се почувства много по-добре, а и силната болка от раните започна да намалява. Поне достатъчно, за да се движи и мисли ясно.

Налагаше се да си намери база, докато не му се обади Вермюленс. Трябваше да разбере какво е правил Майкъл Бранд в Лондон и дали още е тук. Беше важно да е готов да действа, и то бързо, ако има срещу кого и какво.

Тилмън още бе собственик на къщата в Килбърн, където беше живял с Ребека и децата, но дори и не си помисляше да се върне там. Тези, които се опитаха да го убият на ферибота, определено знаеха доста за последните му движения, които бяха сложни и прикрити. Не се и съмняваше, че са наясно и с миналото му, което беше прозрачно и на показ.

Затова след като мина през складовото помещение на гара „Сейнт Панкрас“, едно от многото му резервни скривалища, той отиде с метрото до Куинс Парк и се регистрира в пансион. Плати в брой и показа фалшив паспорт на името на Крудър — един от последните, които бе купил от Осигуровка, преди тя да го отреже. Внезапно се почуди дали паспортът е още безопасен. Може би не, ако се наложеше да го проверяват в база данни. Преди отново да се качи на самолет, ще трябва да си набави няколко нови самоличности.

Докато разглеждаше малкото си оцелели вещи и съставяше списък на нещата, които трябваше да намери или замени през близките дни, се сети как господин Снежко се удави. Споменът беше като въдица с огромна бяла акула на кукичката. Тилмън я подръпна, усети съпротивлението и бързо и отчаяно насочи мислите си към друго.

Свали си дрехите и превръзките и си взе студен душ. Не искаше да рискува да се къпе с гореща, дори с леко топла вода заради изгорялата кожа на едва затворилите се рани. Набра номера на Вермюленс и му остави съобщение на гласовата поща — даде му новия си мобилен телефон.

Навън беше ясна слънчева утрин, но пердетата бяха дебели и спираха по-голямата част от дневната светлина. Тилмън легна по корем, така по-малко го болеше рамото, и спа непробудно осемнайсет часа.

Събуди го телефонът. Заопипва за апарата, докато се опитваше да си събере мислите и да си спомни къде е.

— Ало — каза дрезгаво в слушалката и млъкна, за да разбере кой му се обажда.

— Hoe gaat het met jou 15 15 Как си (холандски). — Б.пр. , Лио?

— Бени.

— Да, Бени е. Изчезна за известно време от радара. Обаждах ти се на обичайния номер, но ми вдигна непознат мъж. Каза, че ти е приятел. Реших да не му вярвам.

Телефонът му беше останал в джоба на якето. Мъжете с ножовете и техният женски Петкан сигурно го бяха прибрали. Проверили са за запаметени контакти или списък с обаждания, но Тилмън винаги ги триеше. А сега държаха телефона включен с надеждата приятели или познати на Лио да се обадят. Тромава стратегия, разчитаща на късмета, която нямаше да ги отведе много далеч. Само пет-шест души имаха този номер и не бе вероятно никой, освен Вермюленс да му звънне без предварителна уговорка.

— Не ми е приятел — потвърди Тилмън.

— А пък така държеше да разбере дали си добре. Или по-скоро, дали не си зле и къде може да те посети.

Тилмън се засмя.

— Да бе! Сигурно щеше да ми прати и цветя. Най-вероятно бели лилии.

— Разстройваш хората, Лио. Знам го, защото обикалят слухове за теб, които не ми се струват верни.