Адам Блейк - Измамата Мъртво море

Харпър млъкна и се взря очаквателно в нея. Можеха да си седят така до второ пришествие. Кенеди не смяташе, че му дължи обяснение, нито й пукаше какво мисли за нея. Но не харесваше тази погрешна логика, защото знаеше накъде води.

— Имаш ли представа за колко убийства са виновни полицаи, Харпър? — попита го тя. — Какъв е общият им брой още от 1829 година, когато са изритали биячите от Боу стрийт и са основали съвременната полиция?

Харпър изсумтя.

— Не. И ти също не знаеш.

— Точно така. Прав си. Но мога да ти кажа колко са средно на година. Имам предвид убийства. Не нещастни случаи, а когато полицаи стрелят на месо с намерение да убият.

Харпър се замисли, докато дъвчеше парче пържена филийка.

— Ами ще трябва да гадая, но знам, че са много по-малко от…

— Едно.

Харпър вдигна рязко вежди, после ги свали. Не каза нищо.

— Да — продължи Кенеди. — В някои години скачат до две и — да не дава господ! — три, но пък в други няма ни едно. Така че средно е само едно убийство.

Не добави: „А миналата година го извърших аз“. Нямаше нужда да го казва.

Харпър кимна в знак, че приема цифрата, и така подкани Кенеди да си каже какво я мъчи.

— В цялата страна — включително Уелс и Шотландия, най-лошата година за този век е 2005. Тогава наистина беше зле, брахме много срам, стана голям скандал. Три пъти повече трупове от предишната година. Тогава убийствата бяха шест. Шест прострелвания за една година. В цялата страна. Разбираш ли това, Харпър? Но може да свалим още малко летвата. Всички смъртни случаи при невъоръжен контакт с полицията — бой в ареста, агресивни техники за задържане, преследвания при висока скорост, които излизат извън контрол. Знаеш ли колко са? Някакви предположения?

— Не — каза Харпър и остави ножа и вилицата. — Никакви предположения, Кенеди. Но съм сигурен, че ти можеш да ми кажеш.

— По-малко от сто на година. Много по-малко. През повечето години са около шейсет. Има американски градове, и то дори не големи градове, в които смъртността в арестите е по-голяма, отколкото на целия ни остров. Хората там се отнасят сериозно към работата, а тя е тежка. Кървава пот и кървави сълзи се леят.

— Добре.

Тонът на Кенеди беше толкова категоричен, че трябваше много смелост, за да й се противопостави. Но Харпър нямаше намерение да го прави.

— Точно това имах предвид, преди ти да го формулираш. Че работата е тежка и че ако я вършиш достатъчно дълго, заслужаваш малко обич и уважение. Но ти очевидно си правиш различни изводи.

— Не просто различни, Харпър. Напълно противоположни. Ако ти се гордееш с тези цифри или си мислиш, че означават нещо, тогава надценяваш полицаите. Защото най-лошото нещо, което можеш да направиш, е да оставиш нещата просто така да се разминат. Ние тримата, моят екип, „моите хора“ и аз, убихме човек без основателна причина. Ако смяташ, че трябва да се измъкнем безнаказано, тогава стой и гледай как тези цифри ще започнат да растат и растат. Гледай как отговорността ще излети през прозореца, когато малоумни каубои като Гейтс и Лийки се върнат пак на работа и започнат да ги потупват по гърба, сякаш са препречили пътя на куршум с телата си в името на останалите!

Накрая повиши тон и няколко души от другите маси започнаха да я стрелкат нервно с погледи.

— Добре — каза Харпър. — Добре, Кенеди. Разбрах те. Предполагам, че точно това съм искал да чуя. И мисля, че знам какво преживяваш!

— Не, не знаеш — увери го мрачно тя. Защото не му беше казала най-важното от цялата история. А и нямаше намерение. Когато стигна до него, откри, че й е най-трудно да го формулира с думи.

Но Харпър все още я гледаше и чакаше същината. Затова му я каза, без да знае защо.

— Преди да има Кенеди, Х., сержант детектив 4031, имаше Кенеди, П., сержант детектив 1117. Той служи дванайсет години в униформа и двайсет и осем като детектив. Получи разрешително за оръжие през 1993 година, въпреки че тогава не го наричаха така, а разрешително за носене — американски израз, който по това време беше в обращение и звучеше много готино. На 27 февруари 1997 година със законното си оръжие сержант Питър Кенеди преследвал въоръжен мъж, Джони Макелвой, който бягал от мястото, на което се разиграла гангстерска престрелка. Гонитбата го отвела до една алея и там в тъмното той си помислил — както се оказало после, погрешно — че му правят засада, затова стрелял три пъти по бременна жена от пет метра. Жената оживяла като по чудо. Но куршумът преминал през матката й и раздробил съдържанието й, а след това се забил в долната част на гръбнака й и я парализирал. Питър Кенеди бил съкрушен. Приятелите му обаче застанали зад него и се разбрали да дадат показания, които щели да спестят много срам и наказания на полицията. Казали, че Макелвой се прикрил в алеята и започнал да стреля по тях. Кенеди отвърнал на огъня, а жената изпаднала в паника и изскочила на пътя на куршума му.