Адам Блейк - Измамата Мъртво море

През отворените врати ги лъхна ужасна застояла миризма на фасове, което накара Харпър да изругае, а Кенеди да примигне. Но не си струваше усилието да се връщат и да попълват още два комплекта документи.

Часът пик беше към края си, когато излязоха на шосе M1, но трафикът още пъплеше. Харпър искаше да сложат буркана на покрива и да пуснат сирената, но след като вече бяха пропилели толкова време от сутринта, Кенеди не виждаше смисъл да го правят.

За разлика от колежа „Принс Рийджънтс“, в Парк Скуеър се виждаха целеустремени студенти, въпреки че бе лято, а паркингът беше доста пълен. Обиколиха го два пъти заедно с един бял ван „Бедфорд“ зад тях, който също си търсеше къде да спре, докато накрая Харпър паркира на служебно място, върху което с големи жълти букви пишеше: „РЕЗЕРВИРАНО“. Ванът мина покрай тях и Хедър зърна шофьора: мъж в началото на средната възраст, със строга и благородна красота. Ситно къдравата му черна коса бе късо подстригана и имаше средиземноморски вид — толкова лъскава, като намазана с олио. Лицето му обаче беше бледо като на древногръцка статуя, а когато срещна очите му за кратко, през нея премина неприятното усещане за нещо познато. Гледаше като баща й, щом се отнесеше в селенията на деменцията си: поглед, който никога не успяваше да стигне до външния свят или просто се плъзгаше безцелно през него. Тя се извърна разстроена.

От главния вход ги насочиха към факултета по компютърни науки от другата страна на повехналата полянка, а след това към лабораторията на третия етаж, където стотина студенти се взираха тихо в стотина чисто нови лъскави монитора. Не, тихо не беше точната дума. Помещението бе изпълнено с шум от тракащи по клавишите пръсти като писукане на стотина скрити птици. Сара Опи седеше пред компютър, който не изглеждаше по-различно от останалите, освен че беше обърнат срещу тях, а над главата й към него с кабел бе свързан огромен LCD екран. Екранът бе изключен; вероятно го ползваха, когато преподавателят искаше да покаже нещо на целия курс.

Доктор Опи беше по-млада, отколкото Харпър бе очаквал, както и много по-привлекателна. Беше на около двайсет и пет години, с червеникаворуса коса. Ако се съдеше по възрастта й, беше станала доктор съвсем скоро, а студентите, на които се очакваше да преподава и да надзирава, приличаха повече на нейни връстници, отколкото на хора, за които е поела отговорност. Опитваше се да се отличи от тях с официалния си вид, но тъмносиният костюм на тънки райета й стоеше твърде елегантно, като на стриптийзьорка, играеща роля на делова дама.

Опи ги очакваше, от рецепцията бяха й казали, че са пристигнали. Изправи се и без да каже дума, влезе в кабинета в дъното, отделен от лабораторията със стъклена стена. Изчака с ръка на дръжката на вратата, докато те я настигнат, след това затвори след себе си. Някои от студентите вдигнаха очи от мониторите, когато детективите пристигнаха, и сега продължаваха тайничко да ги наблюдават. Доктор Опи се обърна с гръб към залата и с лице към двамата полицаи, скръстила ръце на гърдите.

Първо погледна към Харпър.

— Казах ви всичко, което знам — започна тя тихо.

— Това е детектив Кенеди — каза Харпър. — Тя ръководи разследването и иска също да чуе историята ви. А аз имам някои допълнителни въпроси след разговора ни вчера. Надявам се, че нямате нищо против.

По лицето на доктор Опи бе ясно, очевидно имаше нещо против, но тя кимна леко и миг по-късно седна на един от двата стола в кабинета. Кенеди се настани на втория, а Харпър нямаше друг избор, освен да се облегне несигурно на една от алуминиевите колони между стъклените панели.

— Имаме три смъртни случая — започна Кенеди веднага щом пусна записващото устройство и след като получи от доктор Опи разрешение да го ползва. — Стюарт Барлоу. Катрин Хърт. Самир Девани. Всички са се интересували от история, или поне от старинни документи, и са членове на вашата група, която обича да обсъжда разни неща. Вие казвате, че всички са работили по един и същ проект.

— Да — отвърна само Опи.

— И са обсъждали този проект във форума, така ли? — продължи Кенеди.

— Да.

— Става въпрос за исторически форум. Но вие очевидно не сте историк.

— Не.

Този път Кенеди изчака, взряна очаквателно в доктор Опи. Харпър знаеше какво прави и не се намеси. Кратките отговори бяха хубаво нещо, защото бяха ясни и точни, но ако не внимаваш и свидетелят не е много разговорлив, може да влезеш в коловоз от едносрични отговори и да се окаже, че гониш собствената си опашка. Мълчанието се проточи няколко секунди, но накрая постигна желания ефект.