Адам Блейк - Измамата Мъртво море

Тя се усмихна, може би си спомни някой конкретен разговор, но бързо стана сериозна.

— Така че няма начин да не е споменал за нещо толкова значимо пред мен. Вероятно ми го е казал, преди да го сподели с когото и да било другиго.

— Бихте ли ни представили накратко проекта? — помоли Кенеди и върна Опи обратно в пътеката, в която й трябваше. — Може да се окаже много полезно на този етап.

Опи погледна през стъклото към студентите и в погледа й като че ли се прокрадна копнеж. Някои от младежите все още хвърляха погледи към кабинета, но повечето си работеха тихо. Всичко бе кротко, дори в този миг да гледаха порно или да играеха компютърни игри, правеха го дискретно.

— Ами — започна Опи примирено, — Стюарт казваше, че иска да използва груба сила.

— Какво означава това?

— Не знам дали беше наясно какво означава, когато го каза, но подходът му се свеждаше до цифровизация. Искаше да дигитализира Скоросмъртницата и след това да я анализира с наистина сложен софтуер, който трябваше да се напише от нула. Затова му трябваше помощ от компютърен специалист. Смяташе, че най-добрият начин да открие оригиналния документ, е да…

— Чакайте малко — прекъсна я Харпър. — Бихте ли повторили. Той е искал да…?

Опи примигна стреснато.

— Искаше помощ от компютърен специалист. Защото това, което беше намислил, щеше да му коства стотици часове…

— Вас ли е имал предвид? — попита Харпър, като отново я прекъсна. — Помощ от компютърен специалист значи ли помощ от вас?

— Разбира се, че имаше предвид мен. Аз написах и инсталирах програмата. Как иначе ще знам за това?

— Но казахте, че не сте част от екипа! — възкликна Кенеди, която вече бе скочила на крака.

Доктор Опи все още изглеждаше озадачена, но й личеше, че е и уплашена и заема отбранителна позиция.

— Не съм част от екипа — каза тя и инстинктивно бутна стола си назад, далеч от Кенеди, която вече бе застанала права над нея и бе нарушила личното й пространство. — Само им помагах със събирането и филтрирането на информацията. Имах подкрепяща функция. Стюарт, Кат и Сам бяха истинският екип. Те щяха да напишат монографията, ако се стигнеше до публикация. Нали разбирате, ако бяха намерили това, което се надяваха да открият. Стюарт просто ме помоли да им помогна с техническата част и аз се съгласих. Това не ме прави…

— Това ви прави мишена — сопна й се Кенеди и я прекъсна. — Ако някой избива членовете на тази група, защо да прави разлика между вас и останалите? Казвате, че само сте им помагали, но сте разговаряли с тях, работили сте заедно. Отвън изглежда, че сте част от екипа.

Доктор Опи поклати глава, отначало категорично, но после увереността й рязко се стопи в три бързи стъпки.

Първа стъпка: вие сте луди!

Втора стъпка: но вече има много трупове.

Трета стъпка: да не би да казвате… о, боже!

Тя се изсмя невярващо и малко измъчено. На Харпър му дожаля за нея. Логично беше да не иска да повярва. Когато живееш в разредената атмосфера на мистериозни теории и академични главоблъсканици, вероятно започваш да се чувстваш като в абаносова кула, която те отделя от пълнокръвния живот на останалия свят. Но сега Историка беше в града и стените на кулата се срутваха. Почувства се гузно, че част от него се радваше на това развитие на нещата.

— Не съм — повтори доктор Опи. — Не съм част от екипа.

Но вече не звучеше толкова убедена, сякаш протестираше пред несъществуващия съд на вселенската справедливост.

— Техническа помощ — каза Кенеди, припомняйки й собствените й думи. — Професор Барлоу ви е помолил за помощ. Кой друг може да знае? Писали ли сте за това във форума?

— Разбира се!

Доктор Опи също се изправи и застана срещу Кенеди. Свиваше и разпускаше юмруци, овладяна от непонятна, но силна емоция.

— Разбира се, че съм писала. Това не беше тайна. Аз само работех с програмите. Дори не съм чела разпечатките. За мен те не означаваха нищо.

Кенеди отвори уста да каже нещо, но размисли и млъкна. Обърна се към Харпър и го погледна въпросително. Той кимна: подробностите нямаха значение. Тя искаше да разбере от изражението му дали не трябва да преместят разговора на друго място и отговорът му беше — да. Възможно беше да бъркат за всичко: Хърт и Девани наистина да са загинали в нещастни случаи, а проникванията с взлом в къщата и кабинета на Барлоу в „Принс Рийджънтс“ да се окажат невероятни съвпадения. Неуловимият Майкъл Бранд (спомни си, че още не е споменал нищо за него пред Кенеди) можеше да е напълно невинен и да е объркал адреса си от разсеяност. Нямаше значение. Сега съществуваше само един приоритет и само един подход към него. Имаха причина да смятат, че съществува непосредствена заплаха за живота на свидетелката. Трябваше да я защитят.