Адам Блейк - Измамата Мъртво море

Заради писъците наоколо Харпър не чу как между краката му закапа кръв. Но накрая зърна локвата. Докосна корема си и усети лепкавата влага, която му подсказа нещо ужасно. Погледна червените си пръсти и от гърлото му се изтръгна невярващ смях. Целият свят потъна в червено. Стана му горещо като в ада и в устата си почувства вкус на желязо.

Първото и единствено предупреждение за Кенеди беше това двойно усещане за дежавю.

Мина покрай мъжа и усети смътно, че го разпознава. Мина още веднъж покрай него и споменът се намести. Това беше същият човек, когото бе видяла на паркинга в белия ван „Бедфорд“. Но сега бяха двама. Спря се, като така принуди и Харпър да спре, и се обърна. Моментално осъзна, че първоначалното й впечатление е било погрешно. Имаше разлики във външния вид на мъжете — единият беше малко по-висок и по-набит от другия. Не бяха и на една и съща възраст, деляха ги поне десет години, а и израженията им се отличаваха. По лицето на по-слабия бе изписано нестабилно спокойствие, а по-грубите черти на другия бяха застинали в безразличие като на робот. Имаха еднакъв тен и цвят на косата, както и подобни зловещи погледи: ококорени очи, обърнати към света, без наистина да го виждат.

Харпър я погледна въпросително и тя отвори уста да каже нещо, но се поколеба. Опитваше се да си обясни усещането за заплаха, която дори не бе сигурна, че съществува.

Вторият мъж, който беше по-близо до тях, бутна стола си назад и стана. Стърженето по пода накара Харпър да се обърне към него. След това всичко се случи толкова бързо, че в ума на Кенеди то се запечата като поредица от статични, бързо сменящи се кадри.

Харпър докосна мъжа по рамото.

Ръката на мъжа се стрелна към стомаха на Харпър.

Проблесна метал, след това изчезна, защото беше скрит в плът.

Харпър падна върху една маса.

Докато тези картини се сменяха бързо, Кенеди успя да извика:

— Долу! Всички на земята!

Отиде да помогне на Харпър, който се бе свлякъл на пода. Приложи най-простите карате хватки, единствените, които някога беше тренирала: вдигна длан, издаде напред кокалчетата на показалеца и средния пръст и замахна с крак.

Дори не успя да го докосне. Мъжът се наведе настрани и пристъпи към нея. Движеше се с ужасна, нечовешка скорост, като в същото време изглеждаше съвсем спокоен, сякаш за никъде не бързаше. Кенеди застана за миг лице в лице с него и осъзна, че той плаче: червени сълзи като кръв се стичаха по лицето му. Незнайно защо, но от тази гледка й се сви стомахът и това инстинктивно отвращение я спаси. Отдръпна се назад, сякаш водена от някакво атавистично желание да се предпази от зараза. Ножът, с който мъжът бе пробол Харпър и от чието острие зловещо се стичаха алени капки кръв, раздра въздуха пред гърдите й и в края на траекторията си се заби в рамото й. Беше толкова остър, че ризата, сакото, плътта и сухожилията дори не успяха да забавят скоростта му.

Около нея се надигнаха писъци, сякаш рок звезда бе влязла в зала, пълна с тийнейджърки. Мъжът загуби равновесие и Кенеди го изрита от посоката, в която беше тръгнал да пада, като стовари стъпалото си върху крака му. Той се олюля, центърът на тежестта му се измести извън опората му и тогава тя го удари със свит юмрук отстрани по челюстта, докато той падаше. Двойникът му, който толкова се различаваше и в същото време така зловещо приличаше на него, стоеше зад гърба му и също бе обърнат към Кенеди. Ефектът беше като от обелена люспа от лук, под която се появява същата. Само че вторият мъж бе протегнал ръка хоризонтално към Кенеди, но не я сочеше обвинително с пръст, а се целеше с пистолет с дълго дуло. Взираше се в нея над заглушителя, без да мига, очите му бяха сини и кървясали.

Никога преди това Кенеди не се бе смразява пред нечие дуло. Оръжията й бяха познати: просто инструменти, опасни, но и полезни, които можеше да подчини на волята си. В чужди ръце те всяваха страх, но тя знаеше как да разчита езика на тялото на стрелеца и как да го изпревари. Не можеш да избягаш от пътя на изстрелян куршум, но докато това се случи, имаш достатъчно време за действие. Половин секунда между поставянето на пръста на спусъка и изстрела. В началото на тази половин секунда стрелецът взима решение. В промеждутъка може да се действа.

Но този път беше различно. Като видя оръжието, Кенеди изведнъж усети, че волята й е пречупена и в главата й няма и една мисъл. Стоеше неподвижна не защото се бе вкаменила от страх, а защото не можеше да се застави да помръдне.