Адам Блейк - Измамата Мъртво море

По-късно й казаха, че раната му не е била животозастрашаваща, макар да беше дълбока. Острието не бе засегнало нито един важен орган и беше минало на милиметри от коремната аорта. Съществувал бе риск от перитонит, както при всяка рана в коремната кухина, но с бърза операция и широкоспектърни антибиотици Харпър е щял да се възстанови напълно.

Умря в ръцете й, докато кръвта му шуртеше като фонтан.

Шест дни изминаха като в мъгла. Раната на рамото на Кенеди бе закърпена с много шевове, но през първите три дни от нея не спираше да тече първо само кръв, а след това и прозрачна лимфа. Лекарите й казаха, че по острието е имало антикоагулант. Затова Харпър бе умрял толкова бързо от рана, която не би трябвало да го убие. Все още не можеха да определят какво е веществото и затова им беше невъзможно да го неутрализират. Можеха само да чакат да се изчисти от организма й, а междувременно й преливаха кръвна плазма и сменяха превръзките.

Долната половина на лицето й беше подпухнала и отекла до такава степен, че й бе невъзможно да говори до четвъртия ден, но много по-трудно понасяше гротескния си изкривен вид, отколкото болката, която бе успокоена с морфин. Най-големи поражения бе нанесъл последният ритник, който й беше спукал две ребра. Лекарите ги превързаха в стегнат корсет, от който не можеше да помръдне.

Докато лежеше в болничното легло и се опитваше да изплува през мъглата на болкоуспокоителните, тя се опитваше да попълни белите петна в паметта си. Спомняше си как седи облегната на падналата маса с главата на Харпър в скута си. Ръката му притискаше раната, нейната длан беше отгоре и също се опитваше да спре кървенето. Сигурно бяха останали в това положение с часове, а може и да са били няколко минути. Всички студенти се разбягаха и компания им правеше единствено трупът на Сара Опи, в чийто изцъклен поглед не се виждаше упрек, а неверие.

Спомни си как говореше на Харпър, а той й отвръщаше. Но когато се опита да се сети какво й беше казал, осъзна, че чува не неговия глас, а този на баща си.

— Защо искаш да станеш полицай? Не дадохме ли достатъчно?

— Кое е достатъчно, татко? — промълви тя неразбираемо заради подутата челюст.

— Точно така, дръж ми тон, Хедър. Сега ще дойда при теб.

После следваше нова празнина в паметта й.

А след това ръката й падна от корема на Харпър, защото вече нямаше нужда от нея, но Кенеди не можеше да разтвори юмрука си, пръстите й се бяха вдървили от дългото и здраво стискане.

— Той е детектив — каза тя на санитарите от Бърза помощ. — И двамата сме детективи.

Гласът й, процеждащ се през ъгълчето на устата й, звучеше като мучене, все едно говореше уродливата асистентка на Виктор Франкенщайн.

— Обадете се в полицията.

— Можете ли да се изправите? — попита я някой. — Можете ли да вървите?

Сигурно беше направила и двете. Помнеше как се качи в линейката, седна на носилката и се взря в трупа на Харпър, положен срещу нея в полупрозрачен грозен найлонов чувал метър на два.

Ново бяло петно. Пред очите й се появи лицето на Харпър. Сигурно някой беше дръпнал ципа на чувала.

— Хей, не бива… — каза един глас.

Харпър изглеждаше измъчен. Очите му бяха здраво стиснати, челото — набръчкано, сякаш току-що си бе спомнил нещо.

Тя го погали по бузата. Кожата му беше студена и безжизнена като восък.

„Съжалявам — каза му наум. — Съжалявам, Крис.“

И след това добави, без да знае дали ще успее да изпълни това обещание: „Ще ги пипна“.

На седмия ден Господ си почива. Кенеди не беше Господ, затова се върна към задълженията си и застана пред комисията по инцидентите.

Неин председател беше шефът Самърхил, който имаше изражение на съдия, канещ се да произнесе смъртна присъда чрез обесване, но през първия половин час й задаваше стандартни въпроси и я прекара през цялата фактология на случая. След като уточни за служителката от „Човешки ресурси“ Брукс и за наблюдателката от Независимата комисия за оплаквания срещу полицията, старата бойна пушка Ан Ладброук, че става въпрос за разследване на три евентуални убийства, той премина с неестествена хладна враждебност към скорошната касапница.

— Защо с Харпър тръгнахте без подкрепление? — попита Самърхил. — Трябва да е било очевидно, че доктор Опи е в риск.

— Не, господине — отвърна Кенеди. — Изобщо не беше очевидно.

Челюстта още я болеше докато говореше, но имаше много за казване и нямаше да позволи това да я спре.