Адам Блейк - Измамата Мъртво море

Брукс се обади отново:

— Имало е и друг инцидент. Имам предвид още един сблъсък. Последвали сте двамата мъже, убийците, до паркинга навън.

— Да.

— Където се е появил трети стрелец. И очевидно е ранил един от своите хора.

— Не мисля, че бяха заедно. Той действаше срещу тях, не заедно с тях.

— Значи е бил много лош стрелец.

— Изби с куршум ножа от ръката на единия бандит. Улучи го още веднъж, преди той да успее да се качи в превозното средство, с което се канеха да избягат, а след това простреля и самата кола, докато тя се движеше. Бих казала, че беше доста добър.

Брукс удостои този отговор само с шумолене от събирането на листове.

— И той остана, след като ванът замина?

— Да. За кратко. След това тръгна да ги преследва.

— Опитахте ли да извършите арест, сержант?

Кенеди си прехапа устните, за да не каже първото, което й хрумна.

— Както ще видите от доклада ми — отговори тя накрая, — вече се бях опитала да арестувам двамата убийци. Намесата на третия мъж дойде в момент, когато те се канеха да ме нападнат за втори път. Освен това не бях въоръжена. От полицай без оръжие, действащ съвсем сам, не се изисква да задържи заподозрян, освен ако не е напълно сигурен, че може да го обезвреди.

Особено когато той току-що ми е спасил живота.

— Значи се връщаме до липсата на подкрепление.

— Предполагам, че да.

— Описанието, което дадохте на третия мъж, е много схематично.

— Сигурно съм се разсеяла от счупените ребра и раната на рамото ми.

Брукс вдигна вежди в невинна почуда, направи се на безукорна жертва на незаслужен сарказъм.

— Тонът ви никак не ви помага, сержант — каза Самърхил.

— Сигурна съм, че е така.

Търпението й бе на привършване. За щастие и техните въпроси бяха на привършване. Шефът й обаче си бе оставил най-сладкото за накрая.

— Нека се върнем към събитията в компютърната лаборатория — каза той. — По-специално, стрелбата срещу доктор Опи. Детектив Харпър вече е бил ранен, когато откриват огън по нея, нали?

Кенеди кимна предпазливо.

— Да.

— Но мъжът с ножа, който е нападнал първо него, а след това и вас, е бил на земята.

— Точно така.

— Когато вторият мъж е извадил пистолета и се е прицелил в доктор Опи, вие къде се намирахте спрямо двамата мъже?

Вече разбираше накъде водят въпросите му, но нямаше как да го избегне.

— Бях между тях — призна тя.

— На, да речем, на три метра от стрелеца?

— Горе-долу.

— Кое от двете? Горе или долу?

— Долу, вероятно. На около два метра и половина.

— Значи две крачки. И оръжието е било насочено покрай вас срещу някого другиго. Според вас дали е имало възможност да се опитате да обезоръжите стрелеца, преди да натисне спусъка?

Кенеди си спомни онзи миг на смразяващ ужас, в който се изпариха способностите й да мисли, да се движи и да действа. Причината да застине тогава се коренеше в друг спомен: как Маркъс Дел се втурва към нея и я стиска за гърлото, как след това пистолетът й се озовава в ръката й и тя пуска 40-калибров куршум на кратко, но изпълнено със събития пътуване през гръдната кухина на Дел.

Някои рани бяха болезнени и не би си позволила да ги отваря отново с лъжа.

— Стана много бързо — каза тя, като си даде сметка, че не е много уверена и гласът й трепери. — Вероятно… вероятно за миг се поколебах. Трудно ми е да си спомня. Но стрелецът беше много бърз. Беше професионалист.

— Стрелял е три пъти. Това му е отнело няколко секунди.

— Предполагам.

— Но не сте имали достатъчно време, за да се намесите?

— Казах ви, че не помня.

Самърхил започна да си събира книжата и ги пъхна обратно в папката.

— Е — каза той, — ще обмислим решението си. Моля да останете на разположение през остатъка от деня. Ще ви съобщим резултата, преди да си тръгнете тази вечер.

Беше толкова внезапно, че мозъкът на Кенеди все още бе пълен с образи, които й противоречаха и я обвиняваха. Очаквала беше този миг, но се оказа неподготвена, когато дойде.

— Това ли е всичко? — попита тя и гласът й прозвуча глупаво и кисело в собствените й уши.

— Засега — да — отвърна Самърхил. — Може би ще искате да говорите с „Човешки ресурси“ за механизмите на процедурата. Госпожа Брукс ще е на ваше разположение до края на деня.

Сега или никога, настъпи решителният миг.

— Всъщност, господине — каза Кенеди, — бих искала да говоря с вас. Насаме.

Шефът й точно затваряше папката с документите, а заедно с това и нейната кариера. Затова вдигна изненадано поглед.