Адам Блейк - Измамата Мъртво море

Авидан бе потресен.

— Но, Танану — каза той, — мисията…

— Знам, Авидан. Има много работа за вършене. Доста неща ни се струпаха, след като този Тилмън се намеси.

— Тилмън?

— Мъжът, който простреля Хира. Ето това е той.

В тона на Авидан се прокрадна страх и може би малко паника.

— Но Тилмън… Лио Тилмън… беше човекът, който…

— Авидан.

Куутма накара Предвестника да млъкне с укорителната си интонация.

— Да, Танану?

— Върни се в Гинат Дания. Вземи екипа си със себе си. В тази страна вече съм пратил друга група. Те гонят Тилмън от Франция и с радост отново ще се захванат с него.

— Може ли да попитам, Танану, коя е тази група?

Авидан говореше предпазливо, но си личеше, че не е доволен. Болеше го, че го изваждат от строя, и Куутма много добре разбираше това.

— На Мариам Данат. В нея са още Озия и Цефас 16 16 Мариам, Озия, Цефас, Хира, Авидан са все имена на библейски личности. — Б.ред. . Върви, Авидан, и се гордей със стореното от теб.

Затвори телефона и се взря в стената срещу себе си. На картината, висяща на нея, бе нарисувано отстъплението на Наполеон от Москва, така както си го е представял съветският художник, подписал се с неразбираеми букви в ъгъла на платното. Наполеон се бе привел на седлото си и се взираше с празен поглед в безкрайния сняг. Зад него, докъдето поглед стига, се виждаха умиращи победени френски войници с почти еднакви изражения: унижението на завоевателя бе увеличено и размножено магически по лицата им като в огледална зала.

На Куутма му се прииска да види тази физиономия на лицето на Тилмън.

— Ще те забрави ли?

— Никога.

— Значи е глупак.

— Да. И трябва да се боиш от него. Прекалено глупав е, за да осъзнае кога е загубил. Ще пренебрегне предупреждението. Няма да се спре. Някой ден ще те погледне в очите, Куутма, и един от вас ще мигне.

Екипът на Мариам. Ще ги инструктира лично. И въпреки че няма да ходи до Великобритания, ще ги наблюдава изкъсо и ще ги направлява: не директно към Тилмън, защото ситуацията със Скоросмъртницата беше проблемна и изискваше незабавни мерки. Но очевидно Тилмън се канеше да пресече пътя на Скоросмъртницата.

Все някога този сблъсък щеше да го унищожи, независимо дали ще се опита да го избегне.

Беше частична победа и ако Кенеди имаше какво да губи в отдела, можеше да се нарече и пирова. Ако преди Самърхил се задоволяваше да оставя вятъра да я брули, като от време на време леко увеличава напрежението с надеждата, че тя ще скочи, преди да я бутнат, сега вече Кенеди бе белязана по напълно различен начин. Ако намереше начин да я прецака, без да навреди на себе си, той щеше да я сравни със земята.

Комисията по инцидентите я оневини и я остави да работи по случая, но разследването вече не можеше да се ръководи от прост сержант. Самърхил се самоназначи за водещ офицер, което означаваше, че тя трябва да изпълнява неговите заповеди. Щеше да му е на мушката ден и нощ.

Вместо просто да сложи нов човек на мястото на Харпър, той увеличи екипа с още пет души. За да й натрие възможно най-злобно носа, взе като втори сержант Джош Коумс. Останалите трима бяха обикновени детективи. Тя познаваше всички много добре. Стануик беше чисто и просто кученцето на Коумс; Макалиски беше компетентен, но дребнав и на два пъти отказваха да го повишат в сержант; Къмингс беше ексцентричен, биваше го във всичко друго, освен да споделя.

Кенеди разпечата събраната информация по случая и я занесе вкъщи вечерта. Взе си дълга гореща вана, след това седна по халат на дивана. Мократа й коса бе увита в хавлиена кърпа. Отвори папката, която не беше набъбнала много от миналата седмица, и започна да чете. Следващата оперативка — или надвикване, както наричаха тези събирания в участъка — бе насрочена за девет следващата сутрин. Самърхил щеше да търси начин да я подхлъзне, а всички останали щяха да наблюдават с удоволствие представлението.

Появи се баща й и погледна през рамото й, което бе необичайно за него. Отдавна не беше отварял книга, дори списание. Не можеше да задържи вниманието си достатъчно, за да прочете средно дълго изречение. Но през седмицата, в която я нямаше, той стана тревожен. Сестра й Криси бе поела неохотно грижите за него. Беше дошла с колата да го вземе и да го откара в дома си в Съмърсет, където нищо не беше както той го помнеше, и където желанията му за гледане на телевизия се изпълняваха последни, след тези на побъркания по крикета съпруг и дъщерята тийнейджърка. Сигурно се беше чувствал доста нещастен, макар че добрата страна на болестта на Алцхаймер беше, че нещастието преставаше да бъде нещастие в мига, в който го забравиш.