Адам Блейк - Измамата Мъртво море

Сега пък Кенеди въздъхна шумно.

— Вижте — каза тя, — благодарна съм ви за това, което направихте. Спасихте ме в тежка ситуация. Но с цялото ми уважение, всичко, което знам за вас, е, че се оправяте добре с оръжията и не си правите труда да извикате или да произведете предупредителен изстрел. Това подсказва много неща за вас, но със сигурност не и че сте ченге.

— Не съм ченге. Но имам добри приятели, които са. И много повече приятели, които са били.

— И какъв сте тогава? Частен охранител?

— Не.

— Военен?

— Неточно.

— Нечия горила?

— Отново се върнахме на катехизиса. Ако искате да говорим, най-добре да не го правим по телефона.

— Така ли? А къде?

— Има едно кафе до станцията на метрото. „Костела“. Ще бъда там след пет минути. А след седем ще съм си тръгнал.

— Не ми давате много време.

— Не. Така няма да ви стигне и да ми устроите изненада. Сериозно, детектив, можем да си направим взаимно много големи услуги, но не ви моля да ми имате доверие и не съм толкова глупав, че да ви се доверя. Чакайте ме пред кафето, бъдете сама и си носете мобилния телефон. Аз ще се заема с останалото.

Чу се изтракване и връзката прекъсна.

Докато се обличаше, Кенеди обмисляше как да постъпи. Нахлузи джинси, пуловер и равни обувки. Нищо не можеше да направи за косата си, която беше още мокра и разбъркана като кошница слама. Прибра я под бейзболна шапка и затича нагоре към апартамента на Изи. Както и очакваше, Изи говореше по телефона.

— О, харесвам големите — каза тя. Погледна Кенеди, но продължи да реди в слушалката. — Харесвам ги много големи. Кажи ми, че се пипаш, любовнико.

Кенеди вдигна двете си ръце с разперени пръсти. Десет минути. Изи поклати отривисто глава, но Кенеди вече вадеше банкнота от двайсет паунда. Изи спря да клати глава и си промени решението. Сграбчи парите и махна: „Бягай!“.

И Кенеди побягна.

Стигна до кафене „Костела“ в края на седмата минута. Заведението беше празно и достатъчно малко, така че нямаше как някой да седне в него и да не може да бъде видян от улицата. А вътре не я чакаше никой. Завъртя се бавно на тротоара и огледа всички наоколо, но не видя едрия силует на мъжа, с когото се бе срещнала за малко миналата седмица.

Мобилният й иззвъня точно когато правеше пълен оборот.

— Кенеди.

— Знам. Виждам ви. Тръгнете по улицата. В дъното й има църква. Влезте вътре. Купете си свещ и я запалете.

— Наистина сте добър католик.

— О, излъгах за това. Свещта просто ще ми даде време да обиколя сградата два пъти и да видя дали някой не ви следва.

— Не се опитвам да ви устроя капан. Пък и така да беше, бих предпочела подслушвателно устройство, а не опашка.

— Стига да имате такова устройство у дома. Склонен съм да ви вярвам, детектив. Но хората, от които се притеснявам в момента, не са колегите ви от отдела.

Кенеди отиде до църквата — невзрачна съвременна сграда от жълти тухли — и изпълни точно инструкциите. Запалването на ритуална свещ и поставянето й в металния свещник в страничната алея за нея беше безсмислен акт. Никога не бе вярвала в Бог или някаква друга висша сила. Но за своя изненада установи, че се чувства леко погнусена от това, което прави. Смъртта на Харпър беше прекалено прясна в съзнанието й и тази религиозна пантомима й се струваше проява на лош вкус, като шега на негов гръб или за нейна сметка.

След като постави свещта на мястото й, се извърна с очакването да види едрия мъж да стои тихо зад нея, но все още беше сама в църквата. Докато го чакаше, се почувства малко глупаво. Телефонът й повече не звънна и никой не се появи. След пет минути тя излезе през същата врата, през която бе влязла. Едрият мъж се бе облегнал на стената точно до входа, бръкнал дълбоко в джобовете на черното си късо палто. Сега не приличаше толкова на ангел отмъстител, а по-скоро на строител или моряк, напълно безобиден въпреки масата и ръста си. По обруленото му лице не се четеше никаква емоция. Трудно й беше да повярва, че е същият човек, който бе нахлул така категорично в нейния свят преди седмица.

— Добре — каза й той. — Изглежда сме сами.

— Страхотно — отвърна Кенеди. — И сега какво?

— Ще пийнем по нещо — отвърна едрият мъж. — В някоя много шумна кръчма.

„Короната и котвата“ на Съри стрийт се пукаше по шевовете, така че напълно отговаряше на описанието. Питието се оказа уиски с вода. Едрият мъж, който най-накрая се представи като Тилмън, й го купи, без да я пита. Тя не го докосна, но и той не докосна своето. Чашите бяха просто за камуфлаж. Шумът също, както й обясни Тилмън.