Адам Блейк - Измамата Мъртво море

— „Кампо дел Хардин“ 17 17 Jardin (исп.) — градина. — Б.ред. — промълви Кенеди. — Може да си го прочел в документите по случая.

— Не съм ти чел документите. Но бях готов да се обзаложа. Както и да е, има и още. Срещнах се с познат на Бранд в Русия. Извинявай, в бившия Съветски съюз. Та той ми каза, че човекът, когото гоня, е заминал за Лондон. Така стигнах до вашето разследване. Но си права, може да е друг Майкъл Бранд. Пълно съвпадение. Затова порових тук-там и открих адреса на хотела, в който е бил отседнал.

— „Прайд Корт“. Блумсбъри.

— Точно така. Огледа ли стаята?

— Не — призна си Кенеди. — Не лично. Един от колегите ми я претърси.

— И намери ли нещо?

— Доколкото знам — не.

— Не. Но аз намерих. Ето това.

Тилмън бръкна в джоба си и измъкна оттам нещо малко и лъскаво, което държеше между палеца и показалеца си. Остави го на масата. Беше сребърна монета.

Кенеди се взря в нея. Сякаш един от сребърниците от съня й се беше материализирал, а това дълбоко я разстрои. Овладя се с усилие, като се надяваше Тилмън да не е забелязал нищо, протегна се към монетата, но се спря и го погледна въпросително.

— Разбира се — каза той. — Заповядай. Никога няма отпечатъци от пръсти. Никакви следи никъде, след като Бранд е почистил. Освен това.

Монетата изглеждаше много стара и изтъркана. Познаваше се, че е монета само по това, че беше малко плоско парче метал с очертания на човешка глава. Далеч не бе кръгла и формата й беше доста неправилна. Изображението на главата бе толкова изтрито, че не беше ясно дали е на мъж или жена, но по челото имаше множество малки издатини, които говореха за някакво украшение. Може би лавров венец. Тя преобърна монетата. Обратната й страна беше още по-неясна. На нея имаше фигура, която можеше да е на птица с прибрани криле или просто клас пшеница, както и няколко символа, сред които К и Р.

След като много пъти я превъртя в ръцете си, Кенеди най-накрая забеляза нещо странно. Среброто се окислява бързо и върху него се образува черна патина, която трудно се маха. Ако тази монета бе толкова стара, защо тогава беше така лъскава? Вероятно беше копие. Но със сигурност тежеше много и показваше, че е от благороден метал.

— Беше в тръбата на мивката — каза й Тилмън. — Колегата ти е трябвало да търси по-добре. Моята версия на Бранд, Бранд 1.0, винаги оставя такава монета след себе си навсякъде, където отсяда за повече от един ден. Преди ги оставяше на очевидни места, като например над касата на вратата или зад таблата на леглото. Все още постъпва и така, но напоследък е започнал да проявява повече въображение…

Кенеди поклати глава.

— Не разбирам — промълви тя. — Щом си прави труда да оставя фалшиви адреси, тогава защо си разхвърля визитките навсякъде?

— А защо ползва едно и също име? — попита я Тилмън. — Това е големият въпрос и аз не знам как да му отговоря. Но наистина е така. Преди си мислех, че си играе игрички с мен. Дразни ме по някакъв начин. Все едно казва: „Мога да се държа колкото си искам недискретно и ти пак никога няма да ме откриеш“. Но после се уверих, че допреди две години дори не е подозирал, че го търся, а не е спирал да постъпва така. Значи е нещо друго. Нещо, което ще проумеем, когато разберем с какво се занимава.

С какво се занимава? Здравият разум на Кенеди се разбунтува за последен път.

— Няма как мисията му да включва едновременно отвличането на жена ти и децата ти преди тринайсет години и убийството на четирима преподаватели по история наскоро.

— Трима преподаватели по история. И един по компютърни науки.

— Няма значение. Не искам да ти разрушавам илюзиите, Тилмън, но убийците в Парк Скуеър бяха двама. А не един. Възможно е нито един от тях да не е Майкъл Бранд.

— Не — каза Тилмън. — Сигурен съм, че нито един от тях не е Майкъл Бранд. Не мисля, че убива със собствените си ръце.

— Тогава какво прави?

— Ще ти кажа. Но няма да е безплатно. Днес ти дадох много информация. Споделяй с мен какво изскача в разследването ти — това, което имаш дотук, и това, което ще откриеш в бъдеще — и ще ти дам всичко, което имам.

Кенеди дори не се замисли. Поклати глава.

— Не.

— Защо не?

— Защото съм детектив от полицията, Тилмън, а ти си никой. Наистина съм ти благодарна, че се намеси, когато онзи мъж се канеше да ме накълца на парчета, но нямам право да обсъждам текущо разследване с хора, които не са част от екипа ми. Още повече с такива, които дори не са полицаи.

Тилмън помълча известно време, като се взираше в лицето й.