Адам Блейк - Измамата Мъртво море

Самърхил ги изслуша до един, като от време на време вмъкваше въпроси и предложения. Наложи бърз ритъм, създаваше усещане за неотложност и целенасоченост. Когато стигна до Кенеди, млъкна за малко.

— Нещо от теб, детектив? — попита той с подозрителна любезност.

Нищо не й бе възложено, а и беше излязла от болницата преди ден. Може би този блясък в очите му значеше, че очаква отрицателен отговор.

— Искам проучване на оръдието на убийството — каза Кенеди. — Имам предвид другото оръдие на убийството. Разполагаме с данни за пистолета, но нямаме нищо за ножа, с който бе убит Харпър. Според мен си струва…

— Острието е широко седем сантиметра и половина — каза Коумс. — Много остро. Вероятно завито на върха. Нещо друго да искаш да знаеш?

Говореше през рамо, без да я поглежда.

— Според мен си струва да го проучим по-добре — продължи Кенеди към Самърхил. — Този Майкъл Бранд е имал чужд акцент според показанията на един от свидетелите. А в Лутън нападателят ми говореше на някакъв непознат език. Може би и тримата са от един и същ регион или от една и съща страна. Ножът имаше много странна форма. Възможно е тя да е характерна за някоя географска област. Ако е така, можем да съберем достатъчно данни, за да разберем към коя национална полиция да се обърнем.

Самърхил не изглеждаше впечатлен, но не отхвърли веднага идеята.

— Огледа ли ножа достатъчно добре? — попита я той. — Наистина ли? Достатъчно ясно, че да го разпознаеш, ако го видиш?

В ъгъла имаше дъска за писане със сменящи се листове и няколко маркера, останали от друга оперативка. Кенеди кимна към тях.

— Може ли?

— Моля, заповядай.

Тя отиде до дъската, взе маркер и започна да рисува това, което бе видяла.

Зад нея някой промърмори:

— Става ли ти ясно какво е това?

А някой друг се изсмя в отговор. Тя не им обърна внимание, опитваше се да си спомни точната форма на онова странно грозно острие. Беше дълго колкото дръжката, но по-широко и асиметрично. Към върха се разширяваше от едната страна като половинка шапчица на гъба. Изглеждаше неудобно и неподходящо за целта, но беше остро като бръснач и уби от раз Крис Харпър.

Кенеди остави маркера и се обърна към останалите от екипа.

— Нещо такова — каза тя и тръгна обратно към мястото си.

Останалите се взряха в рисунката.

— Добре — каза лаконично Макалиски. — Доста е характерно.

— Изглежда като нож на скулптор — отбеляза Къмингс. — Или за рязане на торта. Не прилича на оръжие за убиване.

— Искам да говоря с някого от Кралския оръжеен музей — каза Кенеди на Самърхил. — Освен ако не ти трябвам за нещо друго. Искам и да прегледам архива на форума на „Знаещите“, за да видя няма ли някаква информация какво се е опитвал да направи Барлоу със Скоросмъртницата.

— Няма — каза Коумс. — Вече го прегледахме. Барлоу не е писал нищо за това след първоначалния си призив, в който е търсил сътрудници. Никой не е разбрал какво е искал от тях, с изключение на тези, които са се съгласили да влязат в екипа му. Опа! Тях май вече ги няма, нали?

— Достатъчно, сержант Коумс — изръмжа Самърхил. — Да. Добре. Направи го, Кенеди. Адресите и паролите са в делото.

— Освен това искам да говоря отново с Роз Барлоу.

— Сестрата на професора? Защо?

— Защото той й е разказвал за Майкъл Бранд, а сега Бранд се оказва ключова фигура в разследването, независимо дали го разглеждаме като свидетел или като заподозрян.

Почувства се неудобно, когато направи това уточнение, защото й беше ясно, че се оправдава. След разговора й с Тилмън вече смяташе Бранд за главния злодей. Трябваше да внимава.

— А и ако Барлоу не е споделял за проекта си пред форума, то си струва да проверим дали не е говорил за него у дома.

Самърхил кимна, но към Коумс.

— Провери това, Джош — каза той.

Коумс също кимна и си записа нещо.

— Тя вече ме познава — отбеляза Кенеди, като се опитваше да си сдържи нервите.

— Да не си заплюваме територии, сержант Кенеди — събра ръце Самърхил, все едно призоваваше всички да започнат да се молят, след това ги раздалечи и обърна дланите си нагоре. — Обадете ми се, ако научите нещо. Иначе очаквам докладите ви на бюрото си до шест. Какво чакате, господа? Специална покана?

Събраха си нещата и се разпръснаха. Значи Самърхил ще я държи настрани, помисли си Кенеди, докато вървеше обратно към общата стая. Или поне ще се опита. Но не можеше да й нареди да не напуска сградата. А само да дава по-обещаващите следи на останалите.