Адам Блейк - Измамата Мъртво море

— Не можеш да направиш кой знае какво срещу високочувствителните микрофони — каза той, — нито срещу устройствата, които четат устни. Но и на двете машинки ще им е трудно на такова място. Трябват им чист въздух или добра видимост.

— Значи все още си мислиш, че ме следят? — попита го Кенеди, донякъде впечатлена, но и малко слисана. Спомни си какво й беше казала Роз Барлоу за параноята и кога се прекрачваше границата й с лудостта.

Тилмън поклати глава.

— Не. Сигурен съм, че не те следят. В Лутън също не те следяха, нали? Следяха компютърната специалистка, последната в списъка им. Аз бях единственият, който следеше теб, и го правех, защото си мислех, че ти следиш друг човек. Някой, когото гоня от дълго време.

Кенеди го изгледа косо.

— Каза, че Сара Опи е била последната в списъка. Чий списък? И откъде знаеш?

— Чисто предположение — каза Тилмън. — Не сте потърсили друг човек, което значи, че няма друг застрашен. Не казвам, че сте прави, а че според вас засега всичко е приключило и няма да има повече убийства.

Той се взираше очаквателно в нея, за да види дали ще потвърди или отрече думите му. Тя не направи нито едното от двете, а просто срещна погледа му и остави топката в неговото поле.

— За какво е всичко това? — попита я той най-накрая. — Барлоу е първият, или поне първият, за когото знаете. Работел с другите по нещо и то ги е убило. Това е работна хипотеза.

— Чуваш само моето мълчание — каза му хладно Кенеди. — Ти имаш предимство, Тилмън. Разказваш ми подробности от моето разследване, които не би трябвало да знаеш, които не са излизали публично и за които никой извън отдела не е чувал. Няма да кажа и дума, преди да ми признаеш как си ги научил. И със сигурност не смятам да се съглася, че след като вече си изминал половината път, аз съм длъжна да те изтегля на буксир през другата половина.

Тилмън кимна сдържано.

— Добре — каза той. — Изглежда справедливо. Майкъл Бранд.

— Какво за него?

— Ти го издирваш. Аз също. Разликата е, че ти го търсиш от десет дни. А аз го гоня вече тринайсет години. Нали си виждала по шпионските филми как оставят косъм на вратата или пъхват кибритена клечка между стената и касата, за да видят дали някой е влизал в стаята им? Правила ли си някога подобни неща?

— Досега не — отвърна Кенеди. — Но мога да опитам и да ми хареса.

— Е, аз ги правя от години, детектив. Косми, кибритени клечки, парчета картон, консерви, канапчета. Градя своя собствена малка мрежа, която хвърлям във всички посоки, за да бъда предупреден, ако Майкъл Бранд изскочи отнякъде. Имам приятели, те също имат приятели в най-различни точки на земята, които следят всичко в големия информационен поток. Като вируси в компютърна система са. Мониторинг на пресата по старомодния начин с изрезките в двайсетина страни, където компютрите са още рядкост. А може би просто искам да се подсигуря допълнително. Майкъл Бранд е моята фикс идея. Не си показва често главата над повърхността, но щом го направи, искам да знам. Така че когато името му изскочи в твоето разследване, аз също се появих. Това е краткият отговор.

Кенеди беше като гръмната. Нищо в това обяснение не звучеше нормално, макар Тилмън да го произнесе със спокоен и разумен тон. Тя не отвърна. След няколко секунди вече се беше разсеяла достатъчно, затова взе автоматично чашата си с уиски и отпи. Изобщо не беше приятно, но го предпочиташе пред това да се взира в Тилмън, който в момента й напомняше на откачалка в градски автобус.

Той се засмя малко тъжно, като че ли прочете всичко по лицето й.

— Добре — каза, — може би трябва да ти дам още малко контекст. Преди години загубих жена си и децата си.

— Съжалявам — отвърна Кенеди. Безсмислен клиширан отговор. — Как…?

— Как загинаха ли? Не са. Изгубих ти. Прибрах се една вечер у дома и тях ги нямаше. И къщата бе изпразнена. Това стана преди тринайсет години. Още ги търся.

Разказа й набързо всичко. Как се бе озовал пред непреодолима стена, за отказа на полицията да започне официално разследване, скръбта, страха и объркването му, безплодното търсене, измъчването и осъзнаването, че му е необходим напълно нов подход, ако изобщо иска да постигне нещо.

Докато го слушаше, Кенеди предположи, че Тилмън все още е влюбен в жена, която вече не го обича. Но непоколебимата му вяра накрая започна да й въздейства. Тринайсет години са доста време, не може през всички тях да е живял в самозаблуда. Пък и не може толкова дълго да се укриват три деца. Сама жена може по-лесно да изчезне. Но жена с три деца ще трябва да се регистрира при лекари, зъболекари, училища и още куп услуги, по които много лесно може да бъде открита. Освен, разбира се, ако всички не са мъртви. Не спомена тази възможност пред него, но той сякаш прочете мислите й.