Адам Блейк - Измамата Мъртво море

— Да докарам ли колата пред входа? — попита той Кенеди.

— Да — отвърна му тя. — Благодаря, Крис. Направи го.

След това вдигна ръка, за да го спре, и се обърна към доктор Опи:

— Има ли заден вход?

— Моля? — попита доктор Опи. Очевидно не разбираше какво става.

— Има ли друг начин да излезем от тази сграда, освен през главния вход?

— Само през противопожарния изход.

Тя пак се обърна към Харпър.

— Ще излезем оттам, и то заедно. Доктор Опи, прибираме ви, за да ви защитим. Моля, съберете си нещата веднага. Със сигурност ще пратим някого до дома ви, за да вземе всичко, което ще ви е необходимо, може би ще се наложи да поостанете при нас.

— Но аз съм насред занимание със студенти — отбеляза доктор Опи, сякаш това още имаше значение.

— Освободете ги — каза Кенеди. — Или им кажете да останат да работят без надзор. Сигурно можете да им имате доверие за това?

— Да, но…

— Ще обясним на работодателите ви от колежа, че това не зависи от вас. Че ние сме взели решението. И съм сигурна, че ще намерят кой да ви замести, докато отсъствате.

Доктор Опи все още не изглеждаше доволна и продължи да спори, накрая Кенеди взе дамската й чанта и я бутна в ръцете й. Това едновременно я ядоса и я накара да млъкне. Събра си разни неща от бюрото — флашка, портмоне, няколко маркера за писане на бялата дъска в лекционната зала — и ги пусна в чантата си. След това хвърли към Кенеди укорителен и тревожен поглед, който вероятно искаше да отправи към Бог или към Неизвестния враг, и пристъпи към вратата. Почти веднага след това хлъцна като ужилена и се върна бързо към бюрото си. Прелисти няколко страници, порови в червения пластмасов контейнер за документи и накрая намери сгънат жълт лист.

— Паролата — каза тя на Харпър и Кенеди. — За моите файлове. Сменям я всяка седмица.

— Записвате си паролата на лист? — попита Харпър леко скандализиран.

— Разбира се, че не — сопна му се Опи, раздразнена от неизказаното неодобрение. — Но си пазя подсказка, в случай че я забравя.

Влезе в залата. Харпър и Кенеди я последваха. Студентите вдигнаха глави, осъзнаваха, че се случва нещо необичайно, и се чудеха какво беше.

— Този път ще приключим по-рано заниманието — каза доктор Опи. — Който иска, може да продължи да работи до 12:30. Крайният срок за курсовата работа по бази данни си остава същият, така че моля ви, използвайте разумно времето си. Ще се видим следващата седмица.

Студентите отново се загледаха в екраните си, но от нервното им раздвижване стана ясно, че повечето започват да си събират нещата. Кенеди подбутна доктор Опи към вратата, искаше да изпреварят масовото напускане на младежите. Харпър се движеше след тях, трябваше да вървят в колона по един през тясната пътечка между масите. Прескачаха чанти и учебници, оставени от студентите по земята, затова напредваха по-бавно.

Кенеди внезапно се спря. Обърна се към Харпър, но като че ли погледна през него и се намръщи озадачена.

— Чакай — каза тя. — Тези мъже изглеждат…

Чу се стържене на стол по пода. Нещо помръдна до лакътя на Харпър. Той се обърна и се озова лице в лице с мъж, може би десетина година по-възрастен от него, с тъмна коса и бледа кожа, в свободна бяла риза и светлокафяв костюм, чиято груба материя изглеждаше тъкана на ръка. Мъжът току-що се бе изправил на крака. Изражението на лицето му беше странно хладнокръвно и спокойно, но зениците му бяха огромни. Наркотици, помисли си Харпър. Сигурно взима нещо.

Постави ръка на рамото на мъжа, за да го успокои и да го накара да седне отново. Онзи го хвана за китката, стисна я здраво като в менгеме и я изви внезапно и неочаквано. Харпър остана без дъх и коленете му се подгънаха от болка.

Чу как Кенеди извика, но не успя да разбере какво. Замахна тромаво към нападателя си с лявата ръка и успя да го достигне, но ударът се стовари в рамото му, а не в челюстта, където се целеше. Хватката върху ръката на Харпър остана все така желязна, когато мъжът му върна удара в стомаха и му изкара въздуха.

Едва си пое въздух, за да напълни отново диафрагмата си. Мъжът го пусна и изненадващо отскочи назад и бутна компютъра от масата зад него. Чуха се писъци и Харпър разбра на какво се дължат. Мъжът, който току-що го беше ударил, плачеше и сълзите му бяха тъмночервени.

Проехтяха нови писъци. Харпър се опита да се изправи, но краката му бяха омекнали и не го слушаха. Мъжът с кървящите очи имаше червени пътечки по бузите. Взря се за миг в него с пълно презрение, след това се извърна.