Адам Блейк - Измамата Мъртво море

Той се извърна от парапета и тръгна през пръските вода по пасажерската палуба към двойната врата, която водеше към вътрешното помещение за пътници. Погледна си часовника. Прекосяването на Ламанша траеше само деветдесет минути и той със задоволство отбеляза, че двайсет от тях вече бяха изтекли.

Вътре беше доста по-многолюдно, отколкото на палубата. Семейства се бяха скупчили на групи и оградили личното си пространство с чанти и раници. Повечето изглеждаха мрачни или уморени, но на стените зад тях имаше плакати със снимки на щастливи семейства, така че кармичният баланс бе възстановен. Поради липса на свободни места някои седяха на пода, облегнати на стената, други се бяха подпрели на бара в дясната половина на помещението. Единственият барман им поднасяше наливна „Стела Артоа“ от единствения работещ кран за бира. На съседния за „Гинес“ имаше табела „Не работи“. Барът постепенно преливаше в щанд за храна, пред който хората се редяха за багети и пържени картофи. Във въздуха се носеше леко тръпчив мирис на застояла бира и многократно използвана мазнина за пържене.

Тилмън не чувстваше глад и предпочиташе уискито пред бирата. Зад бара бяха наредени бутилки „Белс“, „Грантс“ и „Джони Уокър“, всичките ставаха за пиене. Но докато беше в армията, пиеше само ако търсеше забрава, и от доста време не си беше позволявал този лукс. Изкуши се за секунда-две, забави крачка, но после се отказа и продължи нататък. По-късно, когато пристигнеше в Лондон, можеше да намери бар и да си припомни пак мимолетната химическа ласка на алкохола. Но засега предпочиташе да остане трезвен и нащрек.

Търсеше място за сядане, което да отговаря на обичайните му критерии: видимост към всички изходи, стена зад гърба и нещо като прикритие наблизо, което да блокира гледката към него при нужда. Очевидно бе невъзможно да намери такова кътче в претъпканото помещение. Освен това си даваше сметка, че е малко абсурдно да удовлетвори тези критерии на подобно място, където нападението срещу него би било затруднено от моментално настъпване на паника и където нямаше път за бягство за евентуалния убиец, дори и да успееше. А пък и нищо не му даваше основание да смята, че хората, които го бяха следили в Букурещ и Париж, искат да му навредят.

Дали не се поддаваше на параноя? Не преминаваше ли обичайната му предпазливост границата с манията и психозата? Или пък реагираше на нещо, което още не си бе пробило път от подсъзнанието към логичната му мисъл? Обикновено се доверяваше на инстинктите си, но от доста време беше под напрежение. Умората се стоварваше върху него с такава тежест, че я усещаше почти физически. А с нея идваше и отвращението от съприкосновението му с хората наоколо — бъбренето им сякаш бе израз на объркването и раздвоението в собствените му сърце и душа.

Тилмън отиде в далечния край на помещението за пътници и от там влезе в доста по-малко пространство с покер автомати от едната страна на вратата и тоалетни — от другата. Бръкна в сака си за един от многото пликове с пари, които носеше, по-точно онзи, в който имаше няколко монети в евро. Първо напипа господин Снежко, еднорога, и затъкна едната предна лапа на пухкавата, безжизнена и горчиво-сладка играчка в джоба на джинсите си. Тя увисна като талисман, загубил магическата си сила, а Тилмън пъхна четирийсет-петдесет евро в едноръкия пират: дръпна ръчката и натисна бутоните безразборно. Изразходи платеното време, без да се съсредоточава в това, което прави, не спираше да наблюдава минаващите и просто мотаещите се. Те го подминаваха и се мотаеха много убедително. Нямаше нищо необичайно, никакви предупредителни сигнали. Но пък и в Букурещ нямаше. Не беше възможно да стигне до целта, ако подценява враговете.

Когато монетите му свършиха, той погледна часовника си. Пътят от Кале до Дувър отнемаше само деветдесет минути, а повече от половината вече бяха изтекли. Върна се в помещението за пътници, постоя малко на опашка, за да си купи кафе, но шумът и клаустрофобията отново го потиснаха. Избяга още преди да е отпил и две глътки от блудкавата отвара.

Не бяха му останали много места, на които да отиде. Реши да прекара последния половин час от пътуването отвън на палубата. Но умората започваше да го надвива. При липса на достатъчно кофеин можеше да се ободри, като наплиска лицето си със студена вода. Тръгна към врата с нарисуван на нея мъж, чиито ръце бяха разперени настрани като на каубой, отиващ на дуел.