Адам Блейк - Измамата Мъртво море

Изпита малко закъсняло, но силно желание да е при тях. Отново се улови, че се терзае излишно: анализира собствения си мисловен процес, и то безплодно и дори опасно. Не беше хубаво да се отделя така от съзнанието си. Пред свършен факт бе готов да признае, че мразеше Тилмън и беше чакал прекалено дълго да се изправи срещу него, защото се съмняваше в чистота на мотивите си. Повече нямаше да направи тази грешка.

Не бе останал човек, заради когото да я направи.

Тилмън гледаше със смесени чувства как френският бряг се отдалечава.

Картоев бе потвърдил това, което той вече знаеше. Даде му няколко следи и най-важното — посочи му точно следващата дестинация. За първи път усещаше, че се приближава до Майкъл Бранд; че ако някога беше гонил едно име, а след това призрак, сега преследваше истински човек, когото почти виждаше как бяга пред него.

От друга страна, трябваше да обмисли някои нововъзникнали проблеми. На първо място — наркотиците. Досега никога не бе откривал връзка между Бранд и търговията с дрога. Участвал беше в тайни операции в Колумбия и общо взето, имаше представа как работи този пазар. Бранд се движеше по земното кълбо не като дилър, а като купувач; като човек, който се опитва да наложи нещо — но какво? И ако наистина бе част от пазара на наркотици, защо ще ходи толкова далеч за съставки, каквито лесно се намираха в повечето страни? Тилмън бе сигурен, че базата му не беше в бившия Съветски съюз: Бранд оставаше там прекалено кратко и контактуваше с много тесен кръг хора.

Значи това беше димна завеса. Купуваше химикали от Ингушетия, защото не искаше да оставя следа, която води до истинската му оперативна база. И бе отказал на предложението на Картоев да купи готови метамфетамини с аргумента, че иска да си ги приготви сам. А сега се канеше да произведе партида, която беше десет пъти по-голяма от обичайните му.

Тилмън си отбеляза да помисли върху това по-късно. Имаше по-неотложни въпроси, чиито отговори трябваше да намери начаса.

Докато пътуваше на запад през Европа, той за първи път си даде сметка като никога преди, че е не само преследвач, но и преследван. В Букурещ се бе спасил заради чист късмет. Докато се разхождаше из Матасари, където всички непрекъснато се оглеждаха, от реакцията на случаен минувач на улицата му се стори, че може би някой го следи. Не се обърна, но провери дали е така, като мина през оживен уличен пазар, където преследвачите му се доближиха до него, защото нямаха друг избор. Тилмън вървеше безразборно от сергия на сергия, запомняше лицата около себе си и след половин час вече бе сигурен за единия, а за другите двама имаше предположения. След като се увери, че е набелязан, остана само да избере най-подходящия момент, за да им се изплъзне. Нямаше никаква представа кои са и какво искат.

В Париж вече ги очакваше. А това е най-лошото, което може да се случи на един таен преследвач. Затова успя да им отнеме предимството и да последва един от тях до базата. Но не постигна почти нищо. Къщата им на булевард „Периферик“ беше необзаведена, на голия дървен под лежаха един до друг само три спални чувала. Очевидно тези хора бяха аскети като раннохристиянските светци, които прекарвали години в пустинята, за да укротят плътта си. Тилмън се разтревожи, когато разбра, че преследвачите му бяха способни на такова безрадостно и строго отдаване. (Освен това се притесни, че са толкова много. Нямаше представа защо такава голяма и организирана структура ще отвлича жени и деца от лондонските улици.)

Но вероятно думата „преследване“ беше малко пресилена. Може би просто искаха да видят колко далече ще стигне; дали най-накрая е поел по вярната посока, или все още се върти в кръг. Вече беше прекалено късно за това, но му се искаше да бе минал през Белгия и Холандия, да се бе постарал повече да остави фалшиви следи. Но в края на краищата начините да стигнеш до Великобритания, ако не искаш да летиш, не бяха толкова много. Дори с умерени ресурси беше възможно да се проследят всичките.

А той трябваше да отиде във Великобритания. Остана в Париж достатъчно дълго, за да се свърже с някогашни приятели и познати от частния бизнес със сигурността. Мнозина от тях все още работеха в този подземен, полулегален свят и успяха да му дадат някои много интересни и актуални информации за Майкъл Бранд. Копелето от тринайсет години не си бе показвало главата на повърхността. Но сега беше сбъркало и Тилмън трябваше да е там, където щеше да се появи. Просто нямаше друг избор.