Адам Блейк - Измамата Мъртво море

Ентусиазмът на директора, който в интерес на истината и от самото начало не беше голям, видимо започна още повече да бледнее.

— Предполагам, че трябва да се свържете с администратора на форума — отвърна той. — Не вярвам да е прекалено трудно.

После му хрумна нещо и вдигна вежди.

— Разбира се, при условие че сървърът и модераторите са тук, в Обединеното кралство — разсъждаваше той на глас. — Може да се окаже по-сложно, ако са в Съединените щати, да речем, или някъде другаде в Европа. Ще има проблеми с юрисдикцията.

— Вероятно. Благодаря ви, господин Елис. Много ми помогнахте.

Тя взе ключа и тръгна към стълбището. Чу зад себе си тихото, но свирепо хленчене на тъжния мъж. Очевидно административният директор смяташе, че положението е можело да се овладее и без личната му намеса.

Кабинетът на Барлоу си беше точно както го бе оставила, само дето сега беше по-късно през деня и слънчевите лъчи се процеждаха през щорите под по-малък ъгъл. Тя постоя на прага, като се опитваше да си спомни какво бе видяла предния път; какво се отличаваше в обстановката, и то достатъчно, че да се запечата в подсъзнанието й. Беше линия, реши тя. Линия, която не си бе на мястото и се намираше под плоскостта на погледа й. Сега сякаш липсваше, но пък това можеше да се дължи на променената светлина.

Взе с две ръце поставената в рамка изрезка от вестник с остъклената част навън. Улови с нея лъчите от прозореца и освети с тях стаята. Със слънчевото зайче се опита да пресъздаде светлината от сутринта.

Отне й известно време, но накрая откри каквото търсеше. Една от плочите на пода стърчеше над другите и хвърляше сянка по ръба. Сякаш бе вдигана и върната обратно, но не беше успяла да се намести на старото си място.

Кенеди коленичи. Пъхна пръсти под ръба на плочата и внимателно я повдигна. Под нея върху прашните дъски лежеше незащитено правоъгълно парче — гланцирана картичка или дебела хартия. На нея имаше само една дума: ТУК? Бе написана със син химикал и подчертана с две линии. А в долния десен ъгъл се виждаха няколко комбинации от знаци, написани по-прилежно и внимателно с черен писец.

„Р52

Р75

NH II-1, III-1, IV-1

Eg2

B66, 75

C45“

Обърна картичката и видя, че е снимка.

На нея имаше сграда, фотографирана отдалеч: фабрика или по-скоро склад. Беше масивна постройка. Бетонните й стени бяха боядисани в сиво и имаше поне шест етажа, които се издигаха над напукания асфалт на обрасъл с бурени паркинг. Виждаха се няколко малки прозореца под покрива, но иначе фасадата й бе монолитна. В ъгъла на снимката имаше тесен път. Телената ограда изглеждаше сравнително запазена, но иначе навсякъде цареше разруха: натрупан до оградата боклук, плевели, провиращи се между плочите на пътеките, а в единия край се виждаше изкорубен автомобил без гуми, поставен на трупчета. Цялото изображение бе замъглено, а ъгълът на снимане малко крив: беше щракната от неудобна гледна точка или набързо от кола или влак. Като онези снимки, с които хората си нагласят контраста и цветовете в началото на нова лента. Но кой снимаше на филм в днешно време?

Кенеди отново обърна фотографията и разгледа знаците на гърба й. Някакъв код ли бе това? Посланието не изглеждаше дълго. Освен ако с буквите и цифрите не се означаваха откъси от книга, предварително уговорен ключ към кода, нещо такова. Или пък бяха комбинация за дигитално заключване, или парола за отключване на файл. Нямаше как да разбере без още някаква следа, която да й покаже посоката.

Постави снимката в плик, който надписа. Записа в бележника си къде е намерила уликата. След това вдигна съседните плочи, за да се увери, че не пропуска нещо. Под тях нямаше нищо.

Не възнамеряваше да претърси обстойно кабинета, а само да поразгледа, но въпреки това започна да проверява за други скривалища: зад картините по стените, дъната на чекмеджетата на бюрото, долните страни на мебелите. Нищо друго не изскочи, а огромното количество хвърчащи листове и книги я уплаши. Параноикът вътре в нея вече беше напълно събуден и като си спомни за човека, влязъл с взлом в дома на Барлоу, реши този път да провери и вратата. Ключалката беше стандартна, вградена в топката. Около процепа имаше малки, но ясно виждащи се драскотини и много повече в самата ключалка. Някой се беше опитвал да отключи с шперц, а след това да превърти със специален инструмент.

Това си имаше своите предимства и недостатъци. От една страна — този, който бе влизал, не беше намерил снимката.