Адам Блейк - Измамата Мъртво море

Куутма чувстваше, че се учи от неуспехите си. Тилмън се бе прехранвал като наемен войник девет години и имаше опит във водене на война в градски условия. Чувстваше се удобно в градовете, знаеше как да стане невидим в тълпата и намираше изход там, където другите виждаха задънена улица. Беше ясно, че когато следващия път се опитат да затегнат примката около него, трябва да го направят някъде, където тези умения щяха да му бъдат безполезни.

Магас. Ерзурум. Букурещ. Мюнхен. Париж. Вече беше напълно ясно, че Тилмън се движи на запад, и беше неизбежно пътуването му да свърши на най-неудобното място, където не бива да го оставят да отиде. Куутма също можеше да се държи параноично. Използваше всичките си ресурси, които не бяха многобройни, но напълно достатъчни, за да следи основните гари на север от Париж и фериботните пристанища от Кемпер до Хук ван Холанд.

Междувременно си преговаряше всичко известно за човека, превърнал се в най-префинения дразнител на и без това неспокойното му съществувание. Без съмнение изпитваше най-силен интерес към онзи период от живота на Тилмън, започнал в деня, в който се бе прибрал у дома и открил, че семейството му е изчезнало, а къщата му е празна.

Тилмън спокойно можеше да се върне към предишното си заспало битие, да се укроти благодарение на вродения си мързел и свинското си доволство. Да намери друга жена и да бъде също така щастлив и с нея, защото за един сериозен мъж всички жени са еднакви. Но той не бе направил нито едно от тези неща. Беше тръгнал в напълно противоположна посока и бе придобил нови умения. Погледнато в контекст, това беше крайна, но не невиждана реакция на скръбта и загубата: да стане боец, човек, който убива, без да влага чувства, след като нищо в неговия живот вече не предполага проявата им. Да, крайна реакция. Но от дистанцията на времето това решение можеше да се изтълкува и по друг начин.

Дванайсет години служба, първо в редовната армия, а след това и като наемник. За първи път Тилмън изглеждаше напълно погълнат и отдаден на нещо. Произведоха го в ефрейтор, а после и в сержант. Предложиха му и офицерски чин, но той премина в платените войски, а там беше по-добре да си независим от ранга си. Тилмън избра да си остане сержант, за да се задържи на бойното поле, и работодателите му с удоволствие се съгласиха, защото там беше най-добър. Войниците, които служеха заедно с него, мълчаливо му се възхищаваха и му лепнаха прякора Въжеиграча заради способността му да се измъква от всяка ситуация невредим като по чудо, без да застрашава никого около себе си.

Тилмън сякаш бе намерил нов център на живота си, ново семейство. Но като имаше предвид всички факти, Куутма подозираше, че това е илюзия. Тилмън не се интересуваше от ново семейство. Той все още бе твърдо решен да намери онова, което беше изгубил. През всичките години се бе подготвял точно за тази задача: усвояваше умения, които щяха да му трябват, когато се откаже от военната служба и се хвърли неочаквано и без предупреждение в сегашното си търсене.

Куутма си спомни тревожно ясно един разговор. Последният път… не. Не последният път. Имаше и още един след това. Но близо до ужасния край, до неизбежния миг.

— Ще те забрави ли?

— О, боже? Какво ти пука?

— Ще те забрави ли?

— Никога.

— Тогава е глупак.

— Да.

Отправната точка на Тилмън беше едно име: Майкъл Бранд. Ребека Тилмън се беше срещнала с някой си Майкъл Бранд в деня на изчезването си, и то след предварителна уговорка. За нещастие си бе записала името, часа и мястото на срещата в бележник до телефона в кухнята и въпреки че беше откъснала листа и го бе взела със себе си, Тилмън успя да разчете буквите по отпечатъка върху долния лист.

Името, разбира се, не водеше доникъде. Хотелът, в който Ребека Тилмън се бе разбрала да се срещне с Бранд, не беше станал арена на плътски или престъпни действия и криминално разследване не би открило нищо там. Това беше просто мястото, на което й съобщиха за необходимите приготовления. Времето, в което трябваше да й кажат, бе изтекло, а в тези дела закъснението трябваше да се избягва. Може би ако Бранд беше по-внимателен при изпълнение на задачата си… Бранд беше тъп и несигурен инструмент, но нямаше как да го прескочат.

Все пак това си оставаше задънена улица. Тя би трябвало да е началото и краят на похода на Тилмън. Той имаше име, но не можеше да свърже нищо с него. Знаеше, че срещата се е състояла, но нямаше хипотеза каква може да е причината. Би трябвало да се откаже.