Адам Блейк - Измамата Мъртво море

— Добре. Поздравления, Харпър.

— Да бе, точно пък от теб!

Тя го удари по рамото.

— Добра работа, Крис. Страшен си. И само започваш, човече.

— Благодаря. Това ми е наградата, задето прекарах деня на телефона.

— Утре ще е различно.

Тя си спомни това обещание по-късно и се зачуди дали той й е повярвал.

Соломон Куутма беше истинска загадка дори за самия себе си. Ценеше честността и прозрачността, но живееше далеч от хорските погледи и криеше най-дълбоките си тайни на закътани места. Смяташе живота за свят, но убиваше без угризения и нареждаше и на други да убиват. Единственото, което го тревожеше, бе, че отстрани тези противоречия приличаха на чисто лицемерие. Някой можеше да не си направи труда да проумее парадоксите и да не стигне до простата истина в сърцевината им. Можеше да го осъди нечестно и макар мнението на другите да не значеше нищо за него (най-вече това на жените), чисто хипотетичната възможност за несправедлива преценка го тревожеше.

Затова бе замислил да напише мемоари, които да бъдат публикувани след смъртта му. Всички имена и конкретни подробности ще бъдат променени, но много ясно ще бъде обяснено как един свестен човек е принуден да прави компромиси със съвестта си, за да се промуши през иглени уши. И читателите с широко отворени очи, умове и сърца ще го разберат.

Но това си беше лудост. Мемоарите никога нямаше да бъдат написани, обяснението нямаше да се появи на бял свят. Дори без имена истината щеше да е очевидна и всички дългогодишни усилия щяха да се обезсмислят с едно щракване на пръсти. Господарите му щяха да са ужасени, ако само дочуят, че Куутма обмисля подобна идея. Можеха дори да го отзоват, и то без почести, а тази перспектива му се струваше непоносима. Тя щеше да превърне и най-великата радост в изгаряща болка.

Но въпреки това на скрито място в съзнанието си Куутма имаше обяснение за действията си. Рецитираше си ги наум, но не като молитва, а профилактично, за да се предпази от злото, защото човек, който върши това, което вършеше Куутма, винаги бе в опасност да залитне към злото, без дори да се усети. Докато седеше на покривната тераса на кафенето в Монмартър, а под него като покорна любовница бе полегнал Париж, той обмисляше ситуацията, възникнала в резултат от действията на Лио Тилмън, и обясняваше само на себе си и може би и на Бог какво смята да направи, за да я разреши.

„Най-великото ми умение, мислеше си той, най-великият ми дар е любовта. Не мога да победя враг, ако не го опозная и не го обикна, ако не накарам ума си да се слее съчувствено и безмълвно с неговия. След като изпълня тази херкулесова задача, ще съм винаги една крачка преди него, и то без никакво усилие, ще мога да му изскачам от засада по всичките му житейски пътища.“

Но Куутма нямаше как да обикне Тилмън. И може би точно това бе причината Тилмън още да е жив. Куутма следваше бившия наемник още от Турция, опитваше се да реши кой би бил най-правилният подход, след като Тилмън вече бе убил Картоев и вероятно преди да го умъртви, беше говорил с него.

Това бе динамичен процес, който се развиваше в четири измерения, докато наемникът прекосяваше континента. Тилмън се движеше твърде бързо, но това само по себе си не представляваше проблем. Много повече трудности създаваше фактът, че той нарочно се движеше хаотично. Така усложняваше преследването и караше Куутма да се отдръпва и да предислоцира екипите си многократно. Хващаше такси до някъде, след това вървеше пеша, купуваше си билет за влака, после крадеше кола. И макар на този етап да изглеждаше невъзможно, като че ли знаеше за американския провал и никога не летеше.

Тилмън остана в Ерзурум само няколко часа, недостатъчно за Куутма да накара екипа си да го обгради. Дори нямаше време да се преоблече, избръсне и евентуално да провери източниците си за отзвук и последствия от атаката срещу Картоев в Ингушетия.

Смъртта на Картоев създаваше проблеми на Куутма. Руснакът беше само доставчик и не заслужаваше никакво внимание, защото това, което продаваше, служеше за удовлетворяване на най-низките човешки страсти. Въпреки това беше ефективен и полезен и отдавна се бе научил да си знае мястото в голямата схема. Картоев не задаваше въпроси. Доставяше трудни за намиране стоки, и то без следа към получателя. Успяваше да държи алчността си в приемливи граници.

Сега трябваше да намерят нов Картоев, и то по вина на Тилмън. Или пък отговорността бе на самия Куутма, задето не се беше справил навреме с уникалните проблеми, които наемникът създаваше.