Адам Блейк - Измамата Мъртво море

От другата страна на линията настъпи дълго мълчание. Харпър тъкмо се канеше да го наруши, когато доктор Опи най-накрая му отговори, но с въпрос:

— Кой сте вие?

Гласът й беше на доста по-млада жена, отколкото бе очаквал, но също така беше напрегнат и рязък, изпълнен с недоверие. Вече й беше казал кой е, но го повтори.

— Казвам се Кристофър Харпър. И съм детектив в Агенцията за тежки и организирани престъпления на Лондонската полиция…

— А аз как да съм сигурна? — прекъсна го тя още преди да е приключил официалното си представяне.

— Затворете и проверете — предложи й Харпър. С това нарастващо с всеки ден количество трупове параноята й изглеждаше съвсем оправдана. — Обадете се в Ню Скотланд Ярд, поискайте оперативния отдел и попитайте за детективите. Дайте им името ми и им кажете, че аз съм ви помолил да ми се обадите. Аз ще съм все още тук и тогава ще можем да поговорим.

Очакваше да му затвори, но тя не го направи. Все още чуваше приглушените звуци от движенията и дишането й, което значеше, че е на линията.

— Казахте, че става въпрос за Стюарт.

— Ами не само. Има и още две неща.

— Какви неща?

Харпър се поколеба. „Съставям списък на мъртви историци. Да познавате някого?“ Звучеше му като преднамерен въпрос дори само като си го помисли.

— Вижте — каза той, — защо не затворите и не ми се обадите вие? Мисля, че ще ви е по-лесно да говорите, ако се уверите, че не ви лъжа.

— Искам да знам за какво става въпрос — каза гласът от другата страна на линията, който се бе вдигнал с половин тон от напрежение.

Харпър пое дълбоко дъх. Когато още бе униформен, което беше допреди само една година, завиждаше на детективите за авторитета им, за естествения начин, по който успяваха да всяват респект. Но може би това се учеше с времето.

— Става въпрос за подозрителни смъртни случаи, които си приличат — каза той и се опита малко непохватно да замаже ефекта. — Евентуално. Евентуално подозрителни.

Чу се глухо тупване, сякаш слушалката беше паднала от ръката й на пода или се бе ударила в нещо, докато жената се е извъртала.

— Ало? — каза Харпър. — Там ли сте още?

— Какви смъртни случаи? Кажете ми? Какви смъртни случаи?

— Стюарт Барлоу. Катрин Хърт. Самир Девани.

Доктор Опи издаде полусподавен стон.

— О, господи! Значи не са били… не са били нещастни случаи?

— Почакайте — каза Харпър. — Всичките ли ги познавахте? Доктор Опи, това е важно. Откъде ги познавахте?

Отвърна му тракване от другата страна, последвано от бръмчене. Почака минута и половина, не беше сигурен какво да прави. Ако се обадеше пак на номератора, телефонът му щеше да дава заето, докато го препратят до факултета, а после и до нейния вътрешен номер. Ако тя сега го набираше, а не просто му беше треснала слушалката, нямаше да може да се свърже с него.

Точно когато се отказа и посегна към телефона, той иззвъня. Харпър вдигна.

— Външен разговор за теб — каза телефонистката. — Някоя си доктор Опи.

— Давай я — отвърна Харпър. — Свържи ме.

Шумът от телефонната централа се смени с тишина от другата страна на линията.

— Доктор Опи?

— Да.

— Откъде познавахте тези хора?

Знаеше какъв ще е отговорът, което донякъде обясняваше усещането му за дежавю, когато тя каза:

— Бяха от „Знаещите“. Членуваха в това общество. И…

Той почака. Но тя не каза нищо.

— И?

— Работеха по един и същ превод.

Тилмън се появи в Кале и си запази билет за ферибота през Ламанша за Дувър. Разбира се, че така ще направи, ще мине по най-късия път по море, ще рискува максимално кратко да е в затворено пространство, в което е уязвим. Но все пак Куутма не приемаше нищо за даденост. Държеше своите хора нащрек по цялото северно крайбрежие, а къртицата му във френските железници беше в пълна бойна готовност, докато не получи визуално потвърждение, че Тилмън се е качил на ферибота.

Куутма продължаваше да действа методично и педантично. Беше последният курс за деня. Фериботът тръгваше в 23:40, но пристанището на Кале беше все още пълно с хора. Предвестниците — пак бяха трима като в Букурещ и Париж — се качиха последни и останаха край изходите. Не ги изпускаха от очи, докато вратите не се затвориха и плавателният съд не се откъсна от брега.

Куутма беше на кея и наблюдаваше. Дали Тилмън нямаше да се появи на палубата в последния момент и да заяви, че е забравил нещо и трябва да слезе? И това ли щеше да се окаже поредният блъф?

Като че ли не. Нямаше тревога на тръгване, нито безредици или паника за отвличане на вниманието, нито фалстартове. Фериботът потегли без произшествия с Тилмън на борда. Тилмън и тримата, които щяха да го убият. Куутма им даде знака с примката на тръгване, призова благословията на обесения за своите Предвестници.