Адам Блейк - Измамата Мъртво море

— Не беше „Блумсбъри“ — промълви тя. — Нито „Грейт Ръсел“. Някъде наоколо и името беше от две думи. Две кратки думи.

Отвори вратата. Кенеди прекрачи прага и се обърна с лице към нея.

— „Прайд Корт“ — заяви Роз. — Хотел „Прайд Корт“.

— Много ми помогнахте, госпожице Барлоу — каза Кенеди. — Благодаря ви.

— За нищо — отвърна Роз неутрално. — Просто направете същото и за мен.

Телефонът на Кенеди звънна точно когато тя се върна до колата си. Позна номера, беше от участъка и се изкуши да не вдигне, но можеше Самърхил да я проверява. Отвори капачето с палец, а с другата ръка зарови за ключовете си.

— Кенеди.

— Здрасти. Крис Харпър е.

— Как върви?

— Страхотно. Сериозно, сержант, коефициентът ми на полезно действие е в небесата.

Кенеди натисна копчето на ключа и се чу характерният електронен звук от отключване на колата, но тя не бързаше да отвори вратата.

— Какво? Какво искаш да кажеш?

Харпър се засмя развълнувано, но успя да преправи гласа си като на отегчен мачо.

— Преди аз да се захвана, имахме само един труп. А сега имаме три.

Първите истории за зомбита тръгнаха два дни след катастрофата, но се превърнаха в истинско цунами чак на четвъртия. Истерии от този тип имат нужда от време, за да наберат скорост, помисли си шериф Уебстър Гейл. А от един миг нататък вече нямат спиране.

На втория ден се разпространяваше само една история — за едно забелязано зомби. Да речем — забелязано, макар че това бе последната дума, която можеше да се употреби в този случай. Силвия Галос, вдовицата на един от загиналите в полет 124 на „Коустъл Еърлайнс“, се събудила през нощта и чула шум от долния етаж. Колкото и да била съсипана от мъка, все пак проявила здрав разум, преровила чекмеджето на нощното си шкафче и намерила 22-калибровия пистолет, който съпругът й Джак й бил купил. Често му се налагало да пътува по работа и се тревожел за безопасността й.

С оръжие в ръка, сравнително спокойна, госпожа Галос слязла тихо по стълбите и видяла, че къщата е празна, а вратата — добре заключена. Но телевизорът работел, на масичката имало недопита чаша уиски с вода, а във въздуха се носел ароматът от любимия одеколон на покойния й съпруг — черно „Булгари“.

Това се случи на втория ден и получи голяма публичност, въртя се много в новините, обикновено след по-сериозните репортажи. Властите все още не знаеха кого да обвинят за катастрофата, още не бяха намерили черната кутия, макар да я търсеха под дърво и камък. Мненията за случилото се разделиха. Дали беше терористичен акт? Или може би закъснял ефект от вулканичните боклуци във високите пластове на атмосферата, изхвърлени от Исландия преди около година? Или най-лошото от гледна точна на въздухоплаването — технически дефект, което означаваше, че всички самолети от този вид („Ембраер Е-195“, само на четири години) щяха да бъдат спрени в обозримото бъдеще.

На третия ден по новините съобщиха, че част от истината вече е установена. Все още нямаше и следа от черната кутия, но застрахователите и хората от Федералната авиационна администрация бяха прегледали по-голямата част от останките и бяха стигнали до логична, макар и все още непълна хипотеза. Една от вратите се бе отворила във въздуха и това предизвикало внезапна фатална декомпресия. След това цялата редичка от плочки за домино се срутила: налягането спаднало и някои хидравлични тръби се скъсали, след секунди вертикалните стабилизатори били отрязани. Двигателите се задавили, въздушният поток се нарушил и самолетът, който без товар тежал 32 тона, от този миг нататък бил толкова аеродинамичен, колкото торба желязо. Гравитацията си свършила работата и стиснала машината в смъртоносната си прегръдка.

Пийзън все още беше в шок и скърбеше за мъртвите непознати, изсипали се от небето, но за нацията като цяло случката престана да бъде толкова интересна, след като получи обяснение. Затова на третия ден човешките истории надделяха над репортажите за самата катастрофа. Фокусът се измести върху жената, която летяла за Ню Йорк, за да се види със сестра си след двайсетгодишна вражда; мъжът, който се канел да предложи брак на първата си детска любов; тримата пътници, които, макар и да пътували поотделно и никой от тях не подозирал за близостта на другите двама, били от един випуск на гимназия „Нортридж“.

И сред тези евтини сапунки се появиха и историите за живите мъртви. На четвъртия ден те нахлуха мощно в новинарския поток.