Адам Блейк - Измамата Мъртво море

Чиновник от нюйоркската служба за комунално строителство, който с полет 124 се връщал у дома от гуляй в Мексико Сити, влязъл в кабинета си, изпратил няколко имейла, погледал малко порно и без да бъде забелязан от охраната или рецепцията да излиза, изчезнал без следа. През цялото това време тялото му лежало на маса в моргата на Пийзън, но очевидно навикът е страшна работа.

Жена от Ню Джърси, жертва на същия полет 124, взела колата от гаража си и отишла с нея до местния супермаркет, където изтеглила петдесет долара от сметката си и си купила играчка за куче и консерва аншоа, които били намерени в багажника й, когато супермаркетът затворил, а колата все още си стояла на паркинга. Приятелят й потвърдил, че винаги купувала на бирманския си котарак Феликс такива лакомства, преди да замине.

А най-зловещата от всички беше историята за госпожа Анджелика Савил, която се обадила на брат си в Скенектади, за да му се оплаче, че самолетът обикалял от часове в такава гъста мъгла, че нищо не се виждало през прозорците. Това се случило цели шейсет и един часа след катастрофата.

— Чете ли това? — попита Уебстър Гейл Айлин Могс по време на редовния им обяд в средата на седмицата в „Уест кафе“ на три километра извън града по шосе 93. Показа й историята за жената от Ню Джърси, а тя примигна, сякаш й причини физическа болка.

— Това го пускат на всеки десет години — каза Могс. Физиономията й стана кисела и Гейл съжали, че е повдигнал въпроса. Смяташе набръчканото й тържествено лице с грубовати черти и ореол от червена коса като подпален нискостеблен храст за удивително красиво и приятно за гледане. — Изчакват да мине достатъчно време, за да се забрави, и пак публикуват историята. Стара традиция. От времето на Бостънското наводнение с меласа.

Гейл помисли, че не е чул добре.

— На кое?

— Бостънското наводнение с меласа от 1919 година. Спри да се хилиш, Уеб. Било е истинска трагедия, загинали са двайсетина души. Спукал се контейнер и хората се удавили в меласа, което сигурно е ужасна смърт.

Гейл кимна разкаяно и се съгласи с нея. Могс беше много убедителна.

— Седмици след това вестниците писали, че мъртвите мъже и жени продължават да ходят на работа. Или по-точно техните призраци. Цитирали оцелели, колеги, роднини, които потвърждавали тези истории и разказвали подробности. Да, това беше ризата на Джон, Мери винаги сядаше на този стол и т.н. Само дето те никога не били казвали тези неща. Или може би само един-двама. След това журналистите продължили да си измислят, а разни откачалки и измамници им пригласяли. Винаги така става.

Шериф Гейл каза, че й вярва, както обикновено, когато говореха за нещо извън неговата тясна компетенция, което на практика значеше извън границите на окръг Коконино. Но малко послъгваше. Подсъзнателно се чувстваше привлечен от историите за завърнали се от отвъдното духове. Много хора бяха загинали за един миг, внезапно и по ужасен начин. Толкова ли беше трудно да си представиш, че част от тях бяха могли да възкръснат? Че може би душите им са излетели толкова бързо, та дори не са разбрали, че са мъртви, затова са продължили да вършат обичайните си неща, докато не осъзнаят промяната и не избледнеят? Образът беше натрапчив. Не го сподели с Могс, но продължи да го премисля отново и отново.

На петия ден историите за живите мъртви вече се споменаваха съвсем накратко в по-големите медии, но милиони подобни се появиха в интернет. С помощта на Кони, която не беше толкова скептична като Могс, той започна да ги издирва и да си съставя база данни. Не го тревожеше, че част от тях бяха анонимни и че подробности като имена и възраст на героите варираха от една история в друга. Няма дим без огън, казваше си той. И тъй като метафората навяваше ужасен неизличим спомен за самата катастрофа, на него му се струваше, че в нея има някаква извечна истина. Не всичко е видимо, нито на небето, нито на земята. Човек никога не знае, после внезапно нещо му се случва и той проумява всичко.

Междувременно хората на окръжния шериф се занимаваха с разследването на катастрофата само като поддържащ екип. Първия ден държаха тълпата настрани от мястото на падането на самолета, контролираха достъпа на линейките и медицинските екипи. Не пускаха журналистите да припарят, с изключение на Могс, на която винаги бе позволено да ходи навсякъде, стига да не пречи. Никой не й се сърдеше за тази привилегия. Шериф Гейл беше много уважаван и повечето му подчинени се чувстваха стоплени от мисълта, че някой пуска на началника им.