Гейл остана в колата с климатик колкото се може по-дълго, но се наложи да слезе и да повърви, когато брегът стана прекалено висок. По това време на годината в коритото нямаше много вода, само малки локви тук-там с по няколко гущерчета край тях като почетен караул.
Наоколо не се виждаше жива душа. Никой нямаше причина да идва по тези места в горещината. Гейл слиза още пет-шест пъти, ходи до коритото на потока, изритваше няколко камъка, за да докаже, че е бил там, после се качваше обратно.
Но веднъж, след като почти се беше пребил, докато слизаше по стръмния бряг, се озова лице в лице с двама напълно непознати. Не се криеха, не му изскочиха от засада. По-скоро беше потънал в мислите си и когато забеляза присъствието им, те се оказаха на педя от носа му и се взираха в него.
Бяха мъж и жена. И двамата млади, може би на около двайсет и пет години. Високи и стройни като хора, които цял живот са прекарали в усърдни тренировки във фитнеса или на пистата. Имаха невероятно бледа кожа, почти като на албиноси, но бузите на мъжа бяха пламнали от слънцето. Косите им бяха гарвановочерни, на мъжа беше дълга и пусната, а на жената — прибрана на тила в делови кок с размера на юмрук. Очите им също изглеждаха черни, макар вероятно да бяха тъмнокафяви.
Но това, което веднага се наби в очите на Гейл, беше симетрията. Еднакви ризи с пясъчен нюанс, светлокафяви панталони, обувки в същия цвят — сякаш се опитваха да се слеят с пустинята наоколо. Идентични погледи на идентични лица, сякаш пред теб стои една и съща личност, клонирана в различен пол, а двамата дори не си приличаха. Спомни си за калейдоскопа от детството си, в който всяка картинка беше всъщност две от различните страни на огледалото. Сега имаше същото усещане и за миг почти се уплаши да ги заговори, за да не му отвърнат в зловещ унисон.
Но не стана така. В отговор на закъснелия му поздрав, жената кимна, а младежът му отвърна с неочаквано официален тон. След това и двамата отново се взряха безмълвно в него, без да помръдват.
— Търся черната кутия на катастрофиралия самолет — обясни ненужно Гейл. — Ей толкова голяма.
И той направи жест, който привлече вниманието им към колана му, на който в износен кожен кобур висеше 45-калибровото му оръжие. Осъзна го малко късно и спусна непохватно ръце отстрани, но двамата непознати не помръднаха. Гейл не можеше да разбере защо се чувства толкова тревожен.
— Не сме виждали нищо такова наоколо — отвърна мъжът.
Гласът му беше дълбок, с някаква странна нотка в него, която Гейл не можеше да определи откъде идва. Нямаше акцент, макар че донякъде звучеше като чужденец. Беше заради ритъма на речта му, която звучеше напевно, все едно четеше книга. Говореше малко по-провлечено и акцентираше върху думите, макар че нямаше нужда да го прави при такова обикновено изречение. Освен това едва забележимо наблегна на „наоколо“, което Гейл забеляза и му се стори странно.
— Е, ще се радвам на всякаква помощ — каза той. — Да сте виждали следа от кутията някъде?
Мъжът се намръщи, сякаш за миг се притесни или раздразни, след това отвърна с въпрос:
— Защо я търсите? Важна ли е?
— Би могла да бъде. В нея е цялата информация как самолетът е паднал на земята. Много хора я търсят под дърво и камък.
Жената кимна, но мъжът изобщо не реагира.
— Е, за всеки случай си дръжте очите отворени — каза Гейл просто за да запълни мълчанието.
— Ще се постараем — обеща жената. Произнесе го премерено и натъртено, също като придружителя си, сякаш четеше предварително написани реплики. И отново този неуловим акцент, който със сигурност не беше местен.
За Гейл всичко местно бе мярка за съвършенство и този непознат говор му причиняваше известен дискомфорт.
Младият мъж вдигна ръка, за да избърше окото си от някаква прашинка. Когато пак я свали, на лицето му, точно под окото, имаше размазано червено петно. Гейл беше в шок. Забрави доброто си възпитание и посочи.
— Имате нещо тук — каза вдървено — на бузата…
— Плача за свидетелите — отвърна мъжът. Или поне така прозвуча.
— За какво? — попита Гейл. — Да не сте… се порязали или нещо такова? Струва ми се, че кървите.
— Може би трябва да потърсите там — обади се жената, без да обръща внимание на тревогата на Гейл. — При сипея. Ако кутията е паднала там, сигурно се е плъзнала надолу към коритото. Няма как да я видите, освен ако не се приближите.
Този път премереният й говор прозвуча като пледоария в съда. Подбираше внимателно всяка дума, за да избегне нещо, което не искаше да признае. Гейл се почуди дали тези двамата знаят нещо, което се опитват да скрият. Нямаше за какво да ги задържи, но нещо във вида им продължаваше да кара косъмчетата на тила му да настръхват. Очакваше с нетърпение срещата да свърши и се канеше да им кимне, да благодари любезно и да продължи.
Читать дальше