Адам Блейк - Измамата Мъртво море

Кенеди беше съгласна с това, но си премълча. Не беше дошла тук да се жалва.

— Предполагам, че е бил местен полицай — каза тя. — Униформен ли беше?

— Да, униформен — намръщи се Роз, докато си припомняше. — Не попитах за ранга му. Имаше номер от цифри и букви на рамото, но не видях нашивки или звезди. Доста години съм живяла в чужбина, но според мен беше обикновен полицай, освен ако не са сменили отличителните знаци на униформите.

— Да — каза Кенеди. — Така е.

Радваше се, че Роз можеше да си припомни такива подробности две седмици по-късно. Което значеше, че сигурно щеше да се сети и за други неща със същата яснота.

— Какво според вас се е случило със Стюарт? — попита тя.

— Бил е убит.

— Добре. Защо мислите така?

— Той ми каза.

Сигурно изненадата на Кенеди си бе проправила път изпод професионалната й неутрална физиономия, защото Роз продължи още по-ентусиазирано, сякаш се бяха опитали да я оборят:

— Така е, каза ми три дни преди да се случи.

— Че ще бъде убит?

— Че някой може да го нападне. Че се чувства заплашен и не знае какво да прави.

Тонът на Роз се втвърдяваше и ставаше по-рязък. Като видя това, Кенеди нарочно започна да й говори успокоително.

— Сигурно е било ужасно и за двама ви — каза тя. — Защо не се обадихте в полицията?

— Стю го направи, когато разбра, че го следят.

— На конференцията.

— Да. Тогава.

— Но ако наистина е бил заплашван…

Кенеди внимаваше с всяка дума. Виждаше, че другата жена не обича да бъде разпитвана. Беше склонна да вижда във въпросите агресия, ако не са представени възможно най-неутрално.

— Обясни ли тогава за какво става въпрос? — попита тя. — Имам предвид, когато се обади в полицията, каза ли, че е следен? Или е имало и още нещо? Нещо, което е премълчал? Питам, защото никъде в докладите не се споменава за заплахи.

Роз поклати глава и се намръщи.

— Казах, че се чувстваше заплашен, а не че е бил заплашван. Сподели с полицията всичко, което можеше да бъде проверено. Останалото… са били просто впечатления, предполагам. Но съм сигурна, че се страхуваше. Не по принцип. А от нещо конкретно. Сержант Кенеди, брат ми не беше много уравновесен. Когато бяхме деца, той имаше склонността внезапно да се изпълва с ентусиазъм — колекционерски мании, пристрастяване към комикси и култови сериали, ей такива работи. А и беше доста емоционален. Затова имах основателна причина да реша, че преувеличава, че прави от мухата слон. Но не беше така. Този път беше различно.

— Как така различно?

— Някой беше влизал тук късно през нощта и бе ровил в нещата на Стюарт. Това не си го беше измислил.

Кенеди отвърна автоматично:

— Оплакахте ли се за това?

Имаше предвид дали са събрани някакви улики. Дали е документирано някъде.

— Разбира се, че се оплакахме. Иначе нямаше как да си получа застраховката.

— Значи нещо е било откраднато?

— Не. Нищо, доколкото знам. Но имахме нужда от нови ключалки и задната врата се нуждаеше от поправка. Взломаджията беше влязъл през нея.

— Кога стана това — преди или след като професор Барлоу е забелязал, че го следят?

— След това. Тогава и аз започнах да приемам всичко сериозно. Но за вас очевидно това не се отнася.

Защото никой не е свързал уликите, дори и след като са намерили Барлоу мъртъв, помисли си Кенеди. Вероятният преследвач е изскочил на светло чак след като са излезли резултатите от аутопсията, а всички доклади за проникването в къщата и преследването вероятно бяха изгубени в системата. Същински фарс. Централният криминален регистър не беше никак нов, нито сложен. Предполагаше се, че вече е автоматизиран и намира всичката информация, свързана с един случай, щом той се въведе в служебната база данни. Стига да попълниш правилно полетата, предишните разследвания сами си изскачат и няма нужда да ги търсиш.

Но не и този път.

— По всичко личи, че сме действали много бавно в началото — призна Кенеди. Опитваше се да неутрализира враждебността на Роз Барлоу с разкаянието си. — Но ако сте права, тогава защо взломаджията не е нападнал брат ви тук, в къщата? Да не би да го изненадахте? Чухте ли го да влиза?

Роз поклати глава.

— Не, не го чухме — каза тя. — Открихме, че някой е влизал, след като слязохме на следващата сутрин.

Значи има нещо скрито тук, мотивът едва ли е бил само убийството на Барлоу. Убиецът като нищо можеше да го умъртви в къщата, а не в колежа. Даже щеше да е по-лесно, ако го бе изненадал в съня му.