Адам Блейк - Измамата Мъртво море

Харпър изпрати обратен мейл, с който попита дали някъде из университетските архиви нямат списъка в електронен вид на текстови документ, а не на сканирани листи. Но засега можеше да започне работа с това, с което разполагаше.

Когато тръгна по коридора към принтера, той се замисли за разговора отпреди малко. Защо бе защитил Кенеди или поне беше отказал да се присъедини към общото презрение към нея? Тя не беше от най-приятните хора и му даде ясно да разбере, че предпочита да работи по случая сама.

Но това беше първото му разследване и някаква атавистична част от него не му позволяваше да се откаже. Полицейският ангел хранител сигурно не се грижи много за тези, които се отказват от страх, че лодката може да се обърне. А и по всичко личеше, че Кенеди има добри инстинкти. Не беше творческа личност, а методична и прецизна. Харпър познаваше и трескавите гении, но предпочиташе класическия набор от умения, приложени интелигентно. Колкото и да беше отнесена заради стрелбата по Дел, съдебното дело и тормоза на колегите си, тя се опитваше да изпълнява съвестно задълженията си.

Затова той реши да продължи да работи с нея и да й даде шанс, поне засега. Ако започнеше да го юрка прекалено или се окажеше по-нестабилна, отколкото е предполагал, винаги имаше възможност да каже на шефа, че имат личностна несъвместимост, както тя сама бе предложила.

А оставането извън лагера на Коумс и Стануик, които вече се показаха като самодоволни педали, си беше истински балсам за душата.

Върна се с разпечатките на бюрото си и се захвана с тежката и неприятна задача да търси показания от очевидец, който можеше и да не съществува.

Бе прехвърлил само седем души от списъка, когато намери още един труп.

Адресите на Розалинд Барлоу и Стюарт Барлоу бяха едни и същи. Братът и сестрата живееха заедно — по-точно, бяха живели заедно — в малка кокетна къщичка след околовръстното в предградието Марстъм, което сигурно някога е било село. Също като Уилям и Каролин Хершел, или брат и сестра Уърдсуърт, като Емили, Ан и Шарлот и брат им Брамуел. Кенеди също имаше брат и затова подобни съжителства й се струваха съмнителни. Гадже у дома бе достатъчно натоварващо, а пък ако има и брат, това е сигурна гаранция за още по-забавено развитие и невротична зависимост.

Десет минути след началото на срещата тя се отказа от първоначалната си преценка. Роз Барлоу беше силна, уверена, висока, едра, с гъста кестенява коса, достойна да бъде увековечена в някоя героична царствена скулптура — от онзи тип жени, които често наричат мъжки момичета. Беше петнайсет години по-млада от брат си и къщата бе нейна, наследство от родителите им. Стюарт Барлоу живееше там от години, без да плаща наем, а през това време Роз бе работила в отдела по ценни книжа на нюйоркска банка. Наскоро се беше върнала в Лондон заради по-добро назначение в Ситито и така се бе озовала в един дом с брат си за няколко месеца, докато той намери къде да живее. А сега заяви, че тя пък си търси друго жилище.

— Имам приятелка, при която мога да се приютя за няколко дни. След това ще се опитам да си намеря нещо по-близо до центъра. Ако нищо не се продава, ще взема квартира под наем. Със сигурност няма да остана тук.

— Защо? — попита Кенеди, изненадана от категоричността на жената.

— Защо? Защото тази къща е на Стю. Всяка вещ в нея е негова и му е отнело години да я подреди така, както му харесва. По-скоро бих я продала на някого, който я харесва в този вид, отколкото да изгубя две години, за да я превърна в нещо, което би подхождало на мен. Ще е сякаш… — опита се да се усмихне тя — ще е сякаш той се опитва да ме задържи, а аз му разтварям пръстите един по един. Ще е ужасно.

Роз прие съвсем спокойно новината, че разследването се възобновява.

— Добре! — беше всичко, което каза.

Седяха във всекидневната, в която имаше карикатури на Пънч от XIX век по стените и старо викторианско бюро, което някой беше превърнал в барче. Открита стълба със съвременен дизайн без издигащи се от перилата колони разделяше помещението на две — необичайна гледка за едноетажна къща. Вероятно Барлоу беше правил ремонт в мансардата и сега там имаше стая.

— Поискали сте аутопсия — каза Кенеди и постави на масата малката чашка с изключително силно еспресо, което Рос й беше поднесла. — Значи ли това, че вече сте подозирали, че смъртта на брат ви не е нещастен случай?

Роз тракна нервно със зъби.

— Бях сигурна, че не е — отвърна тя. — И казах на полицая, който идва да оглежда тук, точно защо. Но видях, че не ме слуша, и затова се наложи да настоявам за аутопсия. Отдавна се движа сред работохолици и познавам признаците на преумора. Трябва да вдигаш шум, да им проглушиш ушите, иначе претупват и нищо не свършват.