Адам Блейк - Измамата Мъртво море

— След като повдигна въпроса, Мариам, вече съм наясно, че разбираш колко сложна и тежка е задачата. Да, трябва да предвидиш всички тези неща и да се погрижиш да не останат никакви следи. Само така ще сме в безопасност.

Мариам бе обзета от трескаво желание да благодари на Куутма, че дава на нея и групата й възможност да се докажат. На ферибота се бяха провалили драматично, макар да изглеждаше, че държат врага Тилмън под пълен контрол в затворено пространство без изходи. Провалиха се отново и в Лондон. Беше прекрасно, че бе получила възможност — и то толкова скоро! — да измие петното от себе си и хората си. Но тя също така знаеше, че Танану не очаква и не одобрява благодарностите, всичко между тях беше ясно, те разбираха значението на този дар. Затова не каза нищо.

Куутма й продиктува адреса и тя си го записа. Озия и Цефас го прочетоха мълчаливо през рамото й и се спогледаха. Нямаше съмнение какво означава това.

— Записах го — каза строго Мариам. — Има ли други заповеди?

— Да.

Куутма спря да говори, сякаш очакваше тя да го попита нещо. Мариам отново избра мълчанието пред ненужното говорене.

— Онази жена детектив, Кенеди, ще е там заедно с колега мъж. Трябва да убиете и двамата, в идеалния случай по начин, който да не предполага по-нататъшно разследване. Ако можете да го направите да изглежда, че са загинали при нещастен случай, ще е най-добре. Ако има следи от насилие, трябва да прилича на случайност, без следи. Вече прекалено много се изложихме на риск от разкриване, Мариам. И след като Тилмън е още жив…

Не довърши изречението. Мариам затвори очи и произнесе без глас клетва, като устните й ясно произнесоха числото трийсет. Озия, който можеше да чете по устните, потисна въздишката си, шокиран от светотатството.

— Разбирам проблема, Танану. Може би ще успеем да го нагласим така, все едно мъжът е насилил и убил жената, а след това се е самоубил от срам.

— Това е една от възможностите, Мариам. Прекалено сложна, но не и недопустима. Но помни, че са ви опростени точно определени грехове. Постъпете, както смятате за добре, и след това елате при мен. Искам да чуя доклада ви лично.

— Така да бъде, Танану. Там, където минем, нищо не остава.

— Сигурен съм. Доскоро.

След това връзката прекъсна и Мариам подаде телефона обратно на Озия. Двамата мъже се взираха в нея, от вълнение и очакване се бяха изпънали като струни, като войници, отдаващи чест. Мариам усети прилив на любов към тях, изпълни се с такава чиста радост, че замалко да се засмее.

— Действаме — каза тя просто. — Братовчеди, действаме отново. Още тази вечер!

— Това е прекрасно! — възкликна Цефас.

— Да! Така е!

Мариам отиде до хладилника, или по-точно до минибара на хотелската стая, която бяха запазили на име, различно от Бранд (единствено Куутма си позволяваше това, но не и екипите му), и извади три спринцовки и три ампули. Подаде им ги, като се опита да запази тържественото си изражение, макар да се чувстваше така, сякаш раздава подаръци, играчки за парти, смешни шапки и балони на връвчици.

Ритуалът изискваше тишина, затова те напълниха спринцовките и се инжектираха, без да си разменят и дума. Само трескавите погледи, които двамата мъже хвърлиха към Мариам, подсказваха, че и те споделят вълнението й.

Веществото й подейства бавно, както обикновено. В нея се надигна мехурче, което започна да нараства, докато не я изпълни изцяло и полепна по цялата вътрешна страна на кожата й.

— Бракха у келала — прошепна Цефас на иврит и потръпна, когато наркотикът подпали нервната му система. Означаваше „благословия и проклятие“. По-познатото име на веществото, келалит, отекна във втората част на фразата.

Но когато Мариам и хората й се втурнеха във фермата „Гълъбарника“, за да въздадат последна милост на детектив Хедър Кенеди, благословията щеше да движи ръцете им и да наднича през очите им.

Пътуването мина бързо и безпроблемно. Нямаха джипиес, но Озия майсторски разчиташе картата и ги водеше непогрешимо.

Веднага разпознаха фермата по набиващата се на очи табела, обърната към шосето. Мариам мина с колата покрай къщата и пое по алея, която ги отведе в гората на около километър по-далеч. Изведнъж алеята се изви към задната част на имота така, че докато намерят скрито място, на което да паркират, вече се бяха върнали там, откъдето бяха тръгнали.

— Какво да вземем? — попита Озия Мариам.

— Само ножове и пистолети — реши тя. — Ще го направим сръчно и бързо. Ако ни потрябва нещо друго, един от вас ще се върне да го вземе.