Адам Блейк - Измамата Мъртво море

Лесно намериха фермата, а от задната част имотът беше почти напълно достъпен. На дървени стълбове бе опъната бодлива тел. Оградата беше символична и достатъчно ниска, за да я прескочат.

Отначало се приближаваха предпазливо, но когато стигнаха на около сто метра от къщата, свръхизостреното им зрение долови дори в падащия мрак, че прозорците са заковани с дъски. Ако мишените им вече бяха в сградата, нямаше как да забележат настъпващите Предвестници. А ако още не бяха пристигнали, толкова по-добре.

Въпреки това Мариам внимаваше много. Не се движеше право напред, а под ъгъл, а двамата мъже я следваха, без да задават въпроси. Колкото повече се приближаваха към къщата, толкова по-широко се откриваше гледка към задната й част.

Забелязаха колата отдалече. Значи Кенеди и партньорът й вече бяха пристигнали и се намираха в сградата. Използвайки езика на жестовете, в който обучаваха всички Предвестници, Мариам нареди на Озия и Цефас да се разделят и да тръгнат към къщата под различни ъгли. Тихо и ефикасно провериха прилежащите постройки. Най-вероятно полицаите бяха в главната сграда, но беше добре да не приемат нищо за даденост. Мариам лично огледа колата и откри, че е празна и заключена. Чак след като преровиха всеки сантиметър наоколо, тя даде знак на двамата мъже да се съберат около нея.

Къщата имаше две врати, но бързият оглед показа, че страничната е закована за рамката и ще е трудно да я отворят бързо. Мариам постави Цефас на място, от което се виждаха и двата входа, и го инструктира да стреля, ако някой се появи. След това двамата с Озия тръгнаха към предната врата.

Намериха я открехната. Треските около бравата говореха, че детективите я биха отворили с отвертка или лост. Мариам даде знак на Озия да върви след нея и да бяга, ако се наложи, след като влязат. След това бутна леко вратата и я открехна с още два сантиметра, колкото да може да се промуши през цепнатината. Изкорубената изсъхнала дървения изскърца, но звукът беше тих и нямаше да се разнесе надалеч.

Лабиринтът от книжа им дойде като шок. Бяха израснали в среда с малко книги и картини, така че нямаше с какво от досегашния си живот да сравнят тези по-високи от тях купчини бели листа с неразбираеми символи по тях. Сториха им се дори леко неприлични. На Мариам й се прииска да вдигне ръка и да покрие очите на Озия, макар той да беше по-възрастен от нея. Винаги й се бе струвало, че е човек, който има нужда да бъде предпазван от грозния свят край тях.

С изключение на планините от хартия, интериорът на къщата беше съвсем обикновен. Бързо се увериха, че на първия етаж няма никого, и също толкова бързо разбраха, че горе някой се движи и вдига непредпазливо шум.

Мариам се сети още нещо, когато приближиха стълбището. Досега движенията им бяха напълно безшумни, но тя видя, че дъските на стълбите също са изкорубени и щяха да скърцат под стъпките й, както и да разпределеше тежестта си. Развърза си обувките, събу ги и направи знак към Озия: ръка нагоре, ръка напред, кимване към стълбите.

Той веднага я разбра. Допря пръстите на краката си до основата на първото стъпало и внимателно се наведе напред. Протегна ръце, постави едната си длан в ъгъла между стълбището и стената, а другата — в ъгъла между стълбището и парапета. Когато се нагласи достатъчно стабилно, кимна на Мариам. Тя стъпи на гърба му, постави първо едното, а после и другото си стъпало на раменете му и оттам леко пристъпи на първата площадка. Дъските под нея се огънаха с тихо скърцане, но тя вече бе изкачила половината стълби и можеше да вземе останалите на две крачки, ако се наложи.

Направи знак на Озия да остане на мястото си и надникна предпазливо иззад завоя на стълбището. Не видя никого, но беше ясно, че шумът идва от стаята директно срещу нея. Бяха звуци от целенасочени движения. Някой се разхождаше из стаята и може би местеше обемисти предмети.

Използва тези звуци като прикритие, движеше се само когато чуваше движение вътре в стаята, за да замаскира шума, който сама вдигаше. С няколко добре премерени стъпки се озова до вратата. Освен това достигна до някои изводи за случващото се над нея. Стъпките бяха тежки и решителни. Нямаше разговори. Вътре имаше един човек, вероятно мъж и беше сам.

Тогава къде беше жената? Трябваше да реши този проблем, и то веднага: дали да убие единия и тогава да тръгне да търси другия, като рискува да се издаде с шума от борбата, или да изчака и да се справи и с двамата едновременно.