Ърл Гарднър - Пери Мейсън - Случаят със заровения часовник

— Изглеждала доста разстроена.

— А къде е бил съпругът ѝ?

— Никой не знае. Милисънт не продължила с колата до горе. Паркирала я на разклона и изминала пеша пътя към планинската къща.

— Но защо е решила да не използва колата?

— Обяснила на Адел, че не искала съпругът ѝ да чуе, че пристига.

— А споменала ли защо?

— Не.

— В края на краищата не стигнала до планинската къща, така ли?

— Не, чувствала се ужасно притеснена. Била направо на ръба на истерията. Носела револвер в чантата си. Но решила да го изхвърли в пропастта в края на пътя.

— Защо?

— Казала на Адел, че нямала вяра в себе си, страхувала се да не реши да го използва.

— Страхувала се да не го използва срещу себе си или срещу някой друг?

— Май не е уточнила това.

— И Адел не се сетила да я попита?

— Не зная. Но мисля, че не я е питала.

— За револвер ли става дума или за автоматично оръжие?

— Револвер.

— Неин ли е?

— Да. Аз ѝ го дадох. Беше доста притеснена, освен това ѝ се налагаше да стои непрекъснато сама нощем. Съпругът ѝ почти постоянно отсъстваше.

— Така значи. Изхвърлила револвера. И какво направила след това?

— Адел я накарала да ѝ обещае, че ще се върне в Кенвейл и ще остане при нея.

— И направила ли го?

— Не.

— Защо? Какво се случило?

— Там е работата, че не знаем. Адел се качила в колата си. Милисънт карала след нея до момента, в който наближили съвсем до Кенвейл. После я изгубила в задръстването. Стъмнявало се и всички коли карали със запалени фарове. При това положение е трудно да наблюдаваш дали определен автомобил те следва, още повече когато има задръствания.

— Значи Адел я изгубила. И какво? Милисънт върна ли се в къщата ви?

— Не. И доколкото знам, никой не я е виждал. Адел е наблюдавала до определен момент колата ѝ в огледалото за обратно виждане, после някакви фарове ѝ попречили… и това е всичко.

— На кого е разказала Адел цялата история? — поинтересува се Мейсън.

— Само на мен засега. Бихме искали да знаем…

— Заместник-шерифът се насочва насам — прекъсна го адвокатът. Някой друг знае ли, че Милисънт е изчезнала?

— Не.

— И кога ще открият?

— Може би след известно време… Казах на Адел да обясни на икономката, че Милисънт не се е чувствала добре предишната вечер, поради което се е наложило да ѝ даде приспивателно и да я накара да си легне в задната спалня горе. Поръчах ѝ да разпореди да не я безпокоят. Това би могло да отложи нещата докато я открием.

— Не съм убеден, че направеното от вас отговаря напълно на интересите на Милисънт — поклати глава адвокатът.

— Защо? Ако открият, че не знаме къде точно се намира Милисънт…

— Разбирам ви, но измислянето на доказателства не е работа за аматьори. В момента нямаме време да обсъждаме това. Нали виждате, че идват към нас? Извикайте заместник-шерифът настрана и му разкажете за липсващите пари.

Блейн не можа да скрие учудването и недоволството си.

— Всъщност точно затова ви извиках, за да ме посъветвате как да прикрия това и да ми помогнете…

— Няма как да го скриете — прекъсна го Мейсън. — Ако го направите и ви разкрият, тогава главните подозрения за убийството ще паднат върху вас.

— Но аз не искам…

— В момента мисля преди всичко за Милисънт, съветвам и вас да направите същото — отсече адвокатът. — Извикайте заместник-шерифа настрана и му обяснете, че ще му съобщите съвсем поверителна информация, че не желаете никой друг да знае за това.

— Добре… щом смятате така.

— Къде е Адел?

— Вкъщи.

— Знае ли, че сте ме извикали?

— Да.

— Къде се намира най-близкият телефон?

— На пет километра нагоре по пътя има една къщичка — лесничейството и…

— Добре, идете да разговаряте със заместник-шерифа. Той вече е тръгнал към нас. Ще се срещнем в хотела в Кенвейл — елате възможно най-бързо, след като се освободите оттук. Опитайте се да ме последвате след петнайсет-двайсет минути.

Заместник-шерифът вече се приближаваше към тях. По изражението му се виждаше, че е взел някакво решение и сега бърза да го изпълни.

— Не го изпускайте, Блейн — започна съвсем тихо Мейсън, като едва мърдаше устни, все едно, че подсказваше реплика на актьор. — Минете в настъпление.

— О, Джеймсън, бих искал да поговоря с вас — каза високо Блейн. — Насаме, ако може.

— Добре — съгласи се заместник-шерифът, като хвърли поглед на останалите.

— Да тръгваме, Дела. Насам — подкани адвокатът секретарката си. После я поведе зад къщата и надолу по добре утъпканата пътека. Тя водеше към пресъхнал кладенец, намиращ се в падината, където нямаше да могат да ги виждат от планинската къща. След като изминаха трийсетина метра надолу, двамата завиха бързо към пътя и се приближиха към мястото, където Мейсън бе паркирал колата си.