Ърл Гарднър - Пери Мейсън - Случаят със заровения часовник

Адел Блейн — която винаги изглежда пет години по-млада или двайсет години по-стара.

Харли Реймънд — завърнал се от фронта с орден „Пурпурно сърце“ и нов образ.

Часовникът — двайсет и пет минути назад или може би напред?

Джак Хардисти — съпруг на Милисънт.

Милисънт Блейн Хардисти — сестра на Адел.

Винсънт П. Блейн — баща на Милисънт и Адел, богат, очарователен, изпълнен с достойнство, разтревожен.

Бъртън Стрейг — бъдещ писател с дяволита усмивка, втренчен поглед и опасно приятелство.

Лола Стрейг — негова сестра, висока, слаба, откровена.

Родни Бийтън — фотограф и натуралист, от рибите, които предпочитат дълбоките води.

Мирна Пейсън — собственичка на ранчо, вдовица. Жена, „която може да облече всичко“.

Пери Мейсън — необикновен адвокат.

Дела Стрийт — негова секретарка.

Джеймсън — заместник-шериф.

Пол Дрейк — от детективска агенция „Дрейк“.

Марта Стивънс — икономката на семейство Блейн.

Доктор Джеферсън Мейкън — лекар в Роксбъри.

Томас Л. Макнер — заместник–областен прокурор.

Съдия Канфийлд — съдия на процеса.

Уилям Смайли — приятел на Марта Стивънс.

Хамилтън Бъргър — областен прокурор.

Колата бръмчеше по стръмния и изпълнен със завои път. Тъмните очи на Адел Блейн, обикновено толкова изразителни, сега бяха вперени напред, докато се опитваше да вземе поредния завой. Тя беше двайсет и пет годишна. Но както бе казала веднъж сестра ѝ Милисънт: „Никой не би могъл да определи точната възраст на Адел. Изглежда или пет години по-млада, или двайсет по-стара.“

Седналият до нея Харли Реймънд стискаше дръжката на вратата, като се опираше на нея при завоите, за да не натоварва левия си лакът. Армейските хирурзи се справиха с трудната задача да го наместят. „Известно време ще го чувстваш доста стегнат — бяха го предупредили. — И сигурно ще те боли. Опитай се да го раздвижиш. И го пази от удари.“ Само на няколко метра под колата се носеха буйните води на планинския поток, които блестяха под лъчите на слънцето.

Пътят пресичаше по подвижен мост устремения надолу планински поток и продължаваше да се катери нагоре по другата страна на каньона, докато стигне най-накрая до обраслото с борови гори плато.

Слънцето на Южна Калифорния огряваше скалистите планински върхове отляво, а сенките им долу приличаха на тъмни мастилени петна. Пътят се виеше през платото, където топлият сух въздух миришеше на боровете. Далеч надясно в маранята едва се долавяха очертанията на равнината, която приличаше на стопен месинг, обвит в някаква кремава пелена и изсипан върху плоската повърхност.

— Умори ли се? — обърна се Харли Реймънд към Адел.

— Не, просто съм малко напрегната, това е всичко. — Замълча, насочила цялото си внимание към поредния завой на пътя. А щом видя правия участък пред себе си, погледна към Харли: — Но предполагам, че ти си уморен. Това е първият ти ден вкъщи, а аз побързах да те завлека у татко… да не говорим, че трябваше да участваш и в този разговор в клуба.

— Не, не съм уморен — отвърна тихо Харли. — Просто бях забравил, че съществуват такива места, и сега като че отново се запознавам с тях.

— А разговорът в клуба не те ли умори?

— Мен не — засмя се той. — Но може би слушателите ми…

— Знаеш, че нямах това предвид, Харли.

— Разбира се.

— И какво им каза?

— Предполагам, че са очаквали традиционните патриотични речи. Но не получиха нищо такова от мен. Обясних им, че този път войната е бизнес — така че трябва да направят в нея точно същите усилия, каквито влагат във фирмите си. Без фанфари, знамена и никому ненужни лозунги. Предупредих ги, че ще изгубим, ако не работим здраво.

— А ти готов ли си да работиш за татко, Харли? — попита го неочаквано Адел Блейн.

— Той ми се обади по телефона и ме помоли да се отбия да го видя, когато имам малко време и реша какво бих искал да правя.

— Има нужда от някого като теб, на когото би могъл да се довери… а не като… няма значение.

— Джак Хардисти ли? Не вървят ли нещата с него, Адел?

— Да не говорим за това — спря го веднага тя. А после се усмихна малко виновно. — Не, определено не вървят, но не бих искала да го обсъждам в момента.

— Добре.

Адел му хвърли бърз поглед. Безразличието в гласа му бе нещо ново за нея. А и в други отношения той ѝ беше като непознат. Само преди година лесно отгатваше настроенията му. Сега можеше да я изненада. Сякаш гледаше на света от обратната страна на телескопа и онова, което на нея ѝ се струваше невероятно важно, за него бе някак си дребно и тривиално.