Ърл Гарднър: Пери Мейсън: Случаят със заровения часовник

Пътят навлизаше в поредния стръмен каньон, като се изкачваше рязко нагоре. Когато достигна върха, Адел сви към платото наляво по посока на планинската им къща, сгушена в подножието на хълма отсреща. Вписваше се така естествено в пейзажа наоколо, все едно, че бе израснала подобно на боровете наоколо.

Беше едноетажна с широка веранда, която опасваше предната ѝ част и едната страна. Перилата бяха от дървени трупи, на които бе обелена кората. Стените също бяха дървени, избледнели от времето, така че бялата къща светлееше на фона на зеленината наоколо и кафявите стволове на боровете отпред.

— Изглежда толкова естествена, нали? — попита го тя.

Той само кимна.

В първия момент си помисли, че може би се чувства отегчен, след това улови погледа му.

— Толкова съм мислил за това място — започна Харли. — То наистина символизира нещо, което така рядко се среща в днешно време — спокойствие… Колко ще останем?

— Няма да е за дълго.

— Мога ли да помогна с нещо?

— Не, просто ще проверим как са нещата, ще огледаме консервираната храна, ще видим дали не трябва да се прави още нещо. Ти само ще стоиш на слънце навън и ще си почиваш.

Наблюдаваше го, докато слиза от колата, пазейки левия си лакът.

— Нали познаваш околността — побърза да го предупреди. — Ако ти се пие студена вода, иди до извора.

Адел забърза към къщата и веднага отвори прозорците, за да се проветри. Харли тръгна по пътечката към дълбоките сенки, където извираше кристалночиста студена вода. Гребна си с емайлираната чаша, отпи няколко глътки, а след това излезе при скалата на слънце. Погледна към стръмния склон на отсрещната страна на каньона, над който бяха започнали вече да се спускат пурпурни сенки. Беше толкова тихо, не полъхваше ветрец, дори върховете на боровете не се поклащаха. Небето синееше без нито едно облаче по него. Планинските склонове привличаха с пастелните си тонове, нарушавани само тук-там от остри скалисти чукари.

Харли прилегна, опря глава на ствола на близкия бор и затвори очи, почувствал изведнъж неочакваната умора, връхлитаща обикновено хората, чиито сили са изчерпани от сериозни рани. Имаше чувството, че в момента дори най-дребното движеше би му струвало усилия.

„Тик-так, тик-так, тик-так.“

Отвори бързо очи. Лицето му издаваше обхваналата го в миг тревога. А толкова му се искаше поне за малко да се потопи в пълна тишина…

„Тик-так, тик-так, тик-так.“

Със сигурност този шум не бе от неговия часовник. Като че идваше изпод земята.

Промени положението си, като сгъна палтото под главата си вместо възглавница. Досадното тиктакане вече не се чуваше. Остана да лежи така, загледан в красивите форми, очертавани от клоните на бора на фона на синьото небе. Изпитваше невероятна умора, пълно изтощение, искаше му се да остане така, все едно че бе борова игличка, паднала от дървото.

Събуди се неочаквано, отвори очи и забеляза добре оформен глезен и края на спортна пола.

Адел Блейн седеше на камъка отсреща и му се усмихваше нежно, също както обикновено се отнасяха жените към свои близки, възстановяващи се след сериозни рани, получени в битки.

— По-добре ли се чувстваш?

— Да, наистина. Колко е часът?

— Около четири.

— Господи, значи, съм спал няколко часа?

— Не повече от час, предполагам. Веднага след като те оставих ли заспа?

— Да. Имах чувството, че някой като че изсмука всичките сили, които ми бяха останали.

Двамата се засмяха.

— А сега по-добре ли се чувстваш?

— Сега съм добре! Сънят ми върна отново силите… Готова ли си да тръгваме?

— Да, ако и ти си готов.

Той седна и поизтупа палтото си.

— За какво служи този часовников механизъм, Адел? — попита след това.

— Какъв часовников механизъм?

— Нямам представа. Вероятно регулира нещо. Ясно се чува в края на скалата. Точно затова се изместих оттам.

Забеляза загрижения ѝ поглед и веднага се засмя.

— Да не мислиш, че имам натрапчиви спомени?

Тя също се засмя, но някак пресилено.

— Можеш да отидеш и сама да го чуеш, ето там, при скалата — доста раздразнено отсече Харли.

Адел наведе глава към скалата по-скоро за да му угоди. Личеше си, че не очаква да чуе нещо.

Не откъсна поглед от лицето ѝ и видя как безразличието в миг бе изместено от недоумение.

— Точно това имах предвид — отбеляза.

— Но то прилича… Харли, прилича ми на часовник! Наистина е часовник! Точно тук!

Той разчисти боровите иглички. Веднага се показа капакът на кутия, явно внимателно заровена в земята. Повдигна капака.