Ърл Гарднър: Пери Мейсън: Случаят със заровения часовник

В кутията върху дървени трупчета бе поставен малък будилник, който ритмично отброяваше секундите. Харли веднага забеляза, че бе производство на една от най-известните фирми. Ако се изключеше странното закрепване, в него нямаше нищо необичайно. Освен това се виждаха и две малки дупки в кутията.

— Изостанал е с двайсет и пет минути — каза Харли, след като погледна ръчния си часовник. — Това не е случайно. Качеството му е наистина добро. Погледни и капака. Той почти се слива със земята. Отгоре бяха сложени само малко борови иглички и мъх.

— Наистина странен начин да се зарови часовник! — възкликна Адел.

— Лично аз не си представям какъв би трябвало да е нормалният начин — засмя се той. — Защото за пръв път намирам заровен часовник. Смяташ ли…

Чу се шум от автомобилен двигател, явно някаква кола се изкачваше бързо по склона.

— Струва ми се, че колата поема насам — каза Реймънд. — Дай да сложим часовника в кутията и да го покрием отново с борови иглички и мъх. После ще се върнем в къщата. Може би онзи, който идва насам…

— По-бързо — подкани го тя. — Трябва веднага да приключим.

Харли постави капака на кутията и го покри с борови иглички и мъх.

— Готово — заяви накрая и хвана Адел за ръка.

Откъм завоя се появи кола, която пое наляво през малкото плато. В първия момент под следобедните сенки на дърветата приличаше на обект с не особено ясни очертания. После излезе на осветеното от слънцето открито пространство и ясно се видя синьото купе.

— Това е колата на Джак Хардисти! — извика Адел.

В същия момент автомобилът рязко спря. Вратата се отвори и Джак Хардисти пристъпи по осеяната с борови иглички земя.

Адел Блейн хвана ръката на Харли, когато той понечи да излезе от прикритието си зад храстите.

— Недей! Изчакай тук, моля те!

Двамата останаха на мястото си и наблюдаваха как Хардисти измъкна от колата права лопата с дълга дръжка. После пое към скалите. Но в следващия миг се спря, явно ги бе забелязал.

Двамата се сковаха за секунда на място, както обикновено се случва, когато човек осъзнае, че е разкрит. След това се опитаха да се държат естествено — което, разбира се, не им се удаде.

— Да излезем от другата страна на храста, все едно, че не сме го видели — предложи Адел шепнешком.

Харли Реймънд усети напрежението, с което стискаше ръката му. Измъкнаха се объркано от храста и застанаха на осветеното от слънцето място. Харли забеляза, че Джак Хардисти бързо върна лопатата в колата си. Адел, която вече ясно се виждаше, се опита да изрази учудване, но го направи така неумело, че Харли имаше чувството, че присъства на бездарно разиграваща се пантомима.

— А, някаква кола… но това е Джак!

Говореше вече на висок глас, опитвайки се да прикрие объркването си, което изненада Харли и не му остави никакъв избор, освен да се включи в представлението.

Хардисти се приближи към тях.

Имаше изпито лице и тесни рамене, но двуредният сив костюм бе без нито една гънчица, което бе възможно единствено при слаби хора. На дългия му нос бяха закрепени очила.

— О, нашият герой се е завърнал от фронта — извика той. — Как си, Харли? Здравей, Адел.

Опитът му да изрази ентусиазъм напълно се провали. Джак Хардисти не бе способен на прекомерни емоции и усилията му да прояви уж искрена радост изглеждаха толкова изкуствени, че нямаше как да се прикрият.

Харли Реймънд дори не се опита да отговори с подобна престорена любезност. Адел Блейн стоеше като закована малко встрани от тях.

— Аз… наложи се да се отбия до къщата — започна Хардисти. — Загубил съм любимия си нож тук миналата седмица… Предполагах, че може да съм го изпуснал някъде по земята… а е възможно и да е паднал зад възглавниците на големия стол.

— Преди седмица ли? — засмя се Адел. — Защо си мисля, че тук от месеци не е стъпвал никой? Къщата изглежда сякаш от доста време не е била отваряна.

— О, не съм се занимавал с чистене или подреждане… просто се отбих за няколко часа да си почина. Исках да се откъсна за малко от шума. Тук е толкова тихо и спокойно, помага на човек да вземе решение, когато…

Неочаквано замълча.

— Ние тъкмо си тръгвахме — каза уж спокойно Адел. — Исках да погледна как е къщата. Татко смята да дойде утре вечер. Готов ли си, Харли?

Той кимна.

— Надявам се, че ще намериш ножа си — добави любезно, след като с Адел се насочиха към мястото, където тя беше оставила колата си.

Хардисти отново направи опит да прояви любезност: