Ърл Гарднър: Пери Мейсън и русото момиче. Случаят с палтото от Визон

ПЕРИ МЕЙСЪН — адвокат, който сам си вади кестените от огъня

ДЕЛА СТРИИТ — безценната му секретарка, без която той не може не само в работата си

ДАЯНА РИДЖИС — русо момиче с насинено око

ДЖЕЙСЪН БАРТСЛЪР — който повече от всичко на света иска внук

КАРЛ ФРЕЧ — „светски мъж“ и „бияч“, раздаващ синини на момичетата

ФРАНК ГЛЕНМОР — компетентен съдружник на Бартслър

МИСИС БАРТСЛЪР — майка на Карл, убедена в неговата непогрешимост и бездушна като камък към останалите

МИЛДРЕД ДАНВИЛ — съквартирантка на Даяна, която взима твърде присърце новината за насиненото око

ЛЕЙТЕНАНТ ТРАГ — проницателен лейтенант от полицията

ХЕЛЪН БАРТСЛЪР — сърдита снаха, пазеща в тайна внука от дядо му

ЕЛА БРОКТЪН — според която Милдред Данвил „сама си е виновна“

СЕРЖАНТ ХОЛКЪМ — войнствен полицай, враг на Пери Мейсън, когото вечно гледа как да премаже

ПОЛ ДРЕЙК — детектив, приятел на Пери

КЛОД ДРЪМ — самодоволен прокурор

Д-Р ДЖОРДЖ З. ПЪРЛЪН — който поставя „фантастични“ граници за времето, в което е могло да бъде извършено убийството

ФИЛИП РЕЙМС — полицай, който за малко не глобява Милдред

СЪДИЯ УИНТЪРС — заинтригуван съдия

НИК МОДЕНА — боклукчия

МИСИС ДЖ. С. КЕНАРД — завеждаща бюро за загубени внуци

РОБЪРТ БАРТСЛЪР — който скоро ще стане на три годинки

Пери Мейсън дръпна секретарката си настрана.

— Русо момиче с насинено око ли, Дела?! Меко казано, това звучи твърде любопитно, освен ако не е някоя мъжкарана. Такава ли е?

— Определено не, но като че ли е изплашена до смърт от нещо. Не мога да отгатна каква е. Гласът й не е обикновен — изглежда школуван.

— И ти я остави в библиотеката?

— Да, там чака.

— Как е облечена?

— С черни обувки на бос крак, кожено палто и отдолу черен пеньоар или домашна рокля. Няма да се изненадам, ако няма друго облекло.

— И насинено око?

— Истинска прелест.

— Дясното или лявото?

— Дясното. Косата й е сламеноруса, има големи синьо-зелени очи и дълги мигли. С подходящ грим и без синината би могла да бъде много красива. Според мен е на около двайсет и шест години. Ти би й дал двайсет и една.

— Как се казва?

— Даяна Риджис.

— Прилича на измислено име.

— Тя твърди, че е истинско. Ужасно е притеснена и нервна. Струва ми се, че здравата се е разстроила.

— Плаче ли?

— Не. Седи като на тръни, но не плаче. Тя е от момичетата, които в критични моменти действат, а не хленчат.

— Това решава въпроса, ще я приемем — поне колкото да разберем за какво става дума. Доведи я, Дела.

Мейсън отвори вратата на библиотеката. Русото момиче, което скочи насреща му, беше високо към метър и шейсет и тежеше около петдесет килограма. С лявата си ръка стискаше палтото, в което плътно се беше загърнало. Тъмното петно около дясното око се подчертаваше от светлата коса, която падаше на вълни до раменете му. Не носеше шапка.

— Мис Риджис? — поде Мейсън радушно. — Меля, седнете. Дела, ти се настани там, а аз ще остана тук. Моята секретарка записва най-важното от разказите на клиентите ми, мис Риджис. Надявам се, че това няма да ви смущава. По какъв повод искате да ме видите?

Посетителката заговори преди още Дела да успее да отвори стенографския си бележник. Думите й валяха една през друга, гласът й трептеше от вълнение. И все пак от начина, по който изговаряше думите, личеше, че не е момиче, способно да предизвика побой.

— Мистър Мейсън, имам големи неприятности, направо ми е причерняло пред очите. От часове премислям положението, всъщност от полунощ, и реших, че не бива да преглъщам това. — Тя леко докосна синината.

— Тогава защо не дойдохте по-рано? — учуди се адвокатът.

— Нямах какво да облека. Мейсън повдигна вежди.

Тя се изсмя пресилено — явно не й беше до смях.

— Ако сте готов да ме изслушате, бих искала да ви разкажа всичко отначало.

— Навярно — предположи Мейсън, сдържайки любопитството си в рамките на вежливостта — сте се скарали със съпруга си и той е взел дрехите ви. Обвинил ви е незаслужено в изневяра и…

— Не, мистър Мейсън. Не познахте. Аз съм разведена и повече от три години живея сама.

— В радиото ли работите?

— Как разбрахте?

— По гласа.

— Ах, да, естествено.

— Къде са дрехите ви?

— При работодателя ми.

— Така ли? Колко странно!