Ърл Гарднър: Давещата се патица

Когато веднъж Дела Стрийт, личната секретарка на Пери Мейсън, го попита кое качество на един адвокат счита за най-ценно, той отговори:

— Това, с което той предразполага хората да му се доверяват.

Мейсън несъмнено притежаваше това могъщо качество. Ако крачеше през някое помещение, погледите на всички присъстващи неволно го следваха. Когато седеше във фоайето на някой хотел, или в купето на влак, почти винаги седящите до него като че ли случайно го въвличаха в разговор и рано или късно му поверяваха най-съкровените си тайни.

Способността да събуждаш доверие, беше казал Мейсън веднъж, е също такъв великолепен подарък на природата, какъвто е музикалният слух. Който не я притежава, по-добре да не става адвокат.

Дела Стрийт запази мнението си, че за да спечелиш доверието на хората, е необходимо само да се отнасяш с разбиране към техните слабости и да излъчваш симпатия.

На Мейсън рядко му се налагаше да задава въпроси. Понякога дори изглеждаше, че поверителните съобщения, които му натрапваха, изобщо не го интересуват. Тъкмо това безразлично отношение подтикваше говорещия да се разкрива още повече. Но Мейсън винаги проявяваше разбиране и снизходителност към слабостите на своите събратя и често казваше, че всеки човек в зряла възраст, ако не е бил еснаф, има една завършена глава в своята книга на живота. Ако я няма, то той не е човек.

От терасата на хотел „Палм Спрингс“, където Дела Стрийт стоеше под спокойно светещите звезди, тук-там закрити от големите листа на палмите, тя можеше да наблюдава фоайето на хотела и да вижда мъжа, който седеше до Пери Мейсън. Тя чувстваше, че той се кани да разкаже на шефа й нещо, което досега усърдно е пазил в тайна.

Ако Мейсън също чувстваше това, то в никакъв случай не се забелязваше. Беше се разположил удобно в дълбокото кожено кресло, протегнал дългите си крака и пушеше цигара. Обикновено твърдото му като гранит лице беше отпуснато като на боксьор през пауза.

Едва когато съседът му се изкашля, за да намекне за началото на разговор, Мейсън изглежда забеляза неговото присъствие.

— Извинете, вие сте мистър Мейсън, адвокатът, нали?

Мейсън не извърна веднага глава, за да го погледне в лицето, а плъзна поглед косо към краката на другия. Видя черни панталони с остри като нож ръбове, скъпи обувки от черна кожа, меки като кожени ръкавици. Мъжът продължи:

— Бих желал да ми дадете един съвет — и след малко добави: — Професионален.

Една сега Мейсън се обърна към него и го погледна изпитателно. Погледът му срещна проницателно лице с високо чело, дълъг нос и широка уста с тесни устни, които говореха за решителност, и издадена напред брадичка. Тъмните очи излъчваха спокойствие и самоувереност. Мъжът беше в края на четиридесетте. Облеклото му и целият му вид, а и фактът, че живее в този хотел, говореха за богатство.

Прекалената сърдечност би го стреснала, твърде голямата въздържаност вероятно би го направила скептичен. Без да му подава ръка Мейсън каза:

— Да, аз съм Мейсън.

— Чел съм много във вестниците за вас и вашите случаи, следях репортажите с голям интерес.

— Да?

— Сигурно водите много интересен и вълнуващ живот.

— Не може да се нарече монотонен — съгласи се Мейсън.

— Разбира се, имате възможност да слушате много необикновени истории.

— Да.

— И същевременно ставате изповедник за много неща, които трябвала приемете като свещена тайна?

— Да.

— Моето име е Уитерспоон. Джон Л. Уитерспоон.

И сега Мейсън не му подаде ръка. Беше обърнал отново глава, така че другият трябваше да се задоволи с профила му.

— Живеете при нас в Калифорния, мистър Уитерспоон?

— Да. Имам имение в долината на Ред Ривър, там долу, където расте памукът — едно прекрасно място, хиляда и петстотин моргена — сега той говореше бързо, стремейки се да излезе от увода.

Но изглежда Мейсън не бързаше.

— През лятото е доста горещо, нали? — попита той.

— Понякога над петдесет градуса. Но моята къща има климатична инсталация. Впрочем, както повечето къщи там. Днес наистина се вършат невероятни неща, за да се направи животът в тази гореща област по-приятен.

— През зимата климатът там трябва да е прекрасен — каза Мейсън.

— Да, така е… Бих желал да говоря с вас за моята дъщеря.

— Вие живеете тук, в хотела?

— Да. Тя също е тук.

— Отдавна ли сте в хотела?

— Дойдох специално да говоря с вас. Прочетох във вестника, че сте тук в „Палм Спрингс“. Наблюдавах ви в продължение на един час.